Духless

Повтарям, че не изпитвах абсолютно никакво съжаление към тях и им желаех час по-скоро да фалират, както и всички останали.

Така или иначе подхванах разговора за резултатите от изминалата финансова година, като ги гледах в очите и описвах работата в целия регион така, сякаш тя беше само тяхна заслуга. В най-високата точка на тази моя хвалебствена ода, когато раменете им почти се изправиха и изпълнените с недоумение погледи на присъстващите ги накараха да се почувстват почти значими, аз завърших емоционалната част и обърнах глава към Големите партньори на масата, повечето от които вече потропваха с пръсти по плота й. Заговорих за предстоящите битки с конкуренцията, откроих ролята на двама от най-големите ни партньори и не забравих да спомена перспективите пред нашия нов дистрибутор, чиито представители кимаха и си записваха нещо в бележниците.

След това Гулякин разказа за концепцията за работата с новите групи продукти, начерта на дъската графиката на ръста на потребителското търсене, каза за конкурентноспособните предимства на новия продукт и изобщо направи всичко възможно повечето от присъстващите (включително и аз) да започнем да се прозяваме.

Накрая на заседанието предложих на присъстващите да зададат въпроси. Естествено, най-животрептящият въпрос беше отпускането на допълнителни бюджети за новите ни продукти. Един от представителите на малките фирми се опита да намекне за проблемите на логистиката и дебитните задължения на малките магазини, но останалите моментално му запушиха устата. Тук никой не се интересуваше от проблемите на аутсайдерите, както и от характеристиките на новия продукт.

Когато чуха от мен, че, разбира се, ще има допълнителни бюджети и че те ще бъдат разпределяни от нашето питерско представителство, търговският директор на „Импулс“ се успокои, изтърси, смеейки се, нещо от сорта на „с това трябваше да започнете“, Гулякин се опита да подсили хумористичната вълна с тъпата фраза „оставихме го накрая за десерт“ и срещата на трудещите се от търговията на едро вече пое към приключване. Представителите на „Импулс“ се оправдаха с преговорите си с някаква търговска верига и се сбогуваха, малко по-късно дребосъците станаха от масата с физиономии на обречени, а пък аз излязох в коридора, като преди това помолих пратениците на втория по големина дистрибутор, които по време на цялата среща седяха с неудовлетворени и малко злобни лица, да останат.

Отидох в тоалетната, в течение на пет минути плисках лицето си със студена вода, за да разсея умората, подтиснатостта и желанието да се наспя, които ме налегнаха. Когато на връщане минах през фоайето, ме пресрещна един делегат от групата на дребосъците, който любезно ме спря, каза ми някакви вълнуващи думи за съвместната ни работа и ме покани на „партньорска вечеря“. Оправдах се, че съм ангажиран и отказах, оставяйки в пълна самота човека, който ме изпрати с поглед на пребито куче.

След това прекарах още тридесетина минути с представителите на компанията (тя се казваше „Тръст-М“ и аз се сетих за разказа на О’Хенри с названието „Тръстът, който фалира“), разпитах ги за трудностите в работата им, за очакванията им от новата група продукти, за маркетинговата политика на тяхната славна фирма и за проблемите на дистрибуцията. Изключително доволни един от друг (особено след моето обещание да преразгледаме бюджетите, които им отпускаме от Москва), си стиснахме ръцете, разменихме си номерата на мобилните и най-после се разделихме. На сбогуване единият от тях ми даде сгънат на две лист и каза: „Това е за вас като резюме на разговора ни“. Аз го погледнах изненадано, а после мушнах листа във вътрешния си джоб.

Преди да си тръгна, се видяхме бегло с Гулякин, който се поинтересува какви са впечатленията ми и ми предложи да вечеряме заедно. Но предвкусвайки вече уговорената вечер, посветена на младостта, отложих срещата ни с него (тъй като по сценарий нямаше да я избегна) за утре на обед и тръгнах „на терен“.

Прекарах остатъка от деня, обикаляйки различни търговски пунктове. Заедно с онези „Ленти“, „Метро“ и „Рамстор“, които ми приличаха на източни робовладелски базари или опустошени от чергари градове на Римската империя. Там цареше същото хаотично движение на хора, които с безизразни лица тикаха колички пред себе си, пълни догоре с най-различни боклуци. Носеха се всеобщо боботене, оглушителна музика по радиото, която често се прекъсваше от лаещите обяви по високоговорителя, семейства, които бяха отишли в хипермаркета като на посещение в музей за изящни изкуства, опашки на касите и масово побъркване.

А вместо с крепости стени с окачени по тях безжизнени градски знамена, цялото това варварско безумие беше заобиколено от бетонните стени на супермаркета с лентите на рекламните постери:

НАЙ-ДОБРИТЕ ЦЕНИ В ГРАДА…