Духless

— Трите зали повтарят концепцията на самолета: икономична класа, бизнес класа и първа класа. Персоналът ще е облечен като стюардеси и стюарди. Във випа и в бизнес залата дори ще има колички със спиртни напитки както на борда на самолета. Зад випа е стаята за почивка на специалните гости (дизайнът й още не е готов). Стойката на бара е решена като крило на самолет, което е естествено. Общата площ е 600 квадратни метра. Ще гостуват четиридесет и осем западни диджея. Всяка седмица по един. В икономичната зала ще има кафене, а през празничните дни — лох-денс. Цените и асортимента на алкохолните напитки са демократични. Цените в бизнес класата и в първа класа са космически, което е естествено. Мястото е хубаво, паркингът е доста голям. Мисля, че успехът е гарантиран — обобщи Саша.

— И естествено, ще се казва „Concorde“, нали? — каза ехидно Вадим.

— Ще се казва „Jet Lounge“. И няма да променим това име дори и заради най-големите инвеститори — отвърна също така ехидно Саша.

След това тръгнахме из залите и Миша, жестикулирайки отчаяно, ни обясни къде ще бъде гардеробът, тоалетните, кухнята и прочее. Той постоянно сочеше плана на помещението, от който нито аз, нито Вадим разбирахме нещо. Докато аз се озъртах в първата зала, опитвайки се да разбера колко места за сядане са планирани за кафенето през делничните дни, Вадим и Миша продължиха нататък. Отидох до третата зала и видях, че Миша разказва нещо на Вадим, показвайки с ръце бременна жена. Вадим се смееше и тупаше Миша по рамото, а по изражението му разбрах, че окончателно и необратимо е омагьосан от чара на Миша. Двамата си бъбреха като стари приятели и аз изпитах нещо като ревност към него, защото аз бях този, който го запозна с Миша. Но всъщност изпитвах страшен кеф, че всички тук веднага се сприятелиха и намериха общ език. А във въздуха се носеше усещането за отбор или нещо такова.

Саша се приближи зад мен и попита:

— Долу има мазе и си мисля, че там можем да направим бардак за олигарси. — Той извади от джоба си очила „Gucci“ със зелени пластмасови рамки, избърса ги с една мека кърпичка и си ги сложи, намествайки ги смешно с показалец в горната част на носа си. — Какво ще кажеш?

— Идеята е супер — отвърнах и вдигнах нагоре показалеца на дясната си ръка.

Върнахме се в първата зала и Вадим попита:

— Как искате да получите парите и с какви документи?

— Кеш, по банков път — все ни е едно — отвърна Миша.

— За два-три дни ще променим документите по регистрацията на фирмата и след това ще преведете парите — обобщи Саша.

— Е, партнер, какво ще кажеш! Харесва ли ти? — попита ме Вадим.

И аз разбрах, че тази престорена фраза беше необходима. Въпреки че двамата с Вадим бяхме взели решението си още сутринта всеки сам за себе си, трябваше да спазим етикета, съответстващ на този момент.

— А на теб? — попитах.

— Можем да опитаме — каза Вадим и запали цигара.

— Е, тогава нека да се включим — казах небрежно и започнах да ровя из джобовете си за цигари.

Саша и Миша ни гледаха като добри родители, които наблюдават неразумните си деца, и аз се почувствах малко неудобно от тези превзети финални диалози, които двамата с Вадим им демонстрирахме с идиотски сериозни физиономии.

Миша извади иззад дивана една пътна чанта „Hermes“ и измъкна от нея бутилка шампанско „Dom Ruinart“ и кутия с шест чаши „Riedel“. После дойде при мен и Вадим и каза съвсем простичко:

— Хайде да цапнем по едно по този случай. Преди малко бъдещите ни доставчици ми подариха една бутилка и модели на чашите. Тъкмо да го полеем.

А след това още два часа пихме шампанско, от което се оказа, че има три бутилки, разказвахме си разни смешни истории и се опознавахме по-отблизо със Саша, който въпреки цялата си външна меланхоличност се оказа човек с изумително чувство за хумор и огромен исторически багаж. Непрекъснато вдигахме тостове, прегръщахме се и всеки се стараеше да предаде на другия емоционалния си заряд от успешност, щастие и радост. И всички приличахме на приятели от студентските години, а през тази вечер, съчетана с всички събития от днешния ден, аз за пръв път се почувствах истински щастлив.

Когато се наканихме да си тръгнем, Вадим седна в колата при мен „да изпуши една цигара“ и малко притеснено ми каза:

— Брато, знаеш ли какво… Разбираш ли… Абе, когато тия казаха, че можем да платим по банков път, си помислих, че мога да преведа още петдесет хиляди от сметката си.

— Охо, ама ти май че си милионер?

— Не, старче, просто си мислех, че трябва да внесем всичко кеш, а аз нямам толкова. Така че предложението ми е следното. Аз ще внеса сто хиляди, а ти ще вземеш назаем от мен двадесет и пет хиляди. Нали и без това щеше да вземеш пари назаем?

— Вадим, ти си последният човек в този град, от когото бих искал да взема пари назаем.

— В какъв смисъл? Значи, не искаш, така ли? Искаш аз да внеса седемдесет и пет хиляди?

— Старче, нека аз да внеса своите петдесет хиляди и ще имам най-малкия дял. Така е по-просто. Нали?

— Брато, да не искаш да кажеш, че двамата няма да влезем с равни дялове?