Духless

Разхождахме се покрай езерото, пушехме и обсъждахме неформалните младежи наоколо и двойките, които се целуваха. И аз й разказах за моя инцидент с кокаина, за ченгетата, за ужасния стрес, за бъдещия клубен проект и за стагнацията в бизнеса с клубния живот в Москва. Подсилих всичко това с клубната история на проектите в САЩ и в Европа. Казах й за собствената си готовност за този проект и за това, че всичко трябва да се промени и че аз много вярвам в това. А освен това й казах, че съм се уморил от всекидневните лигавщини, от клубните момичета и от клубните приятели. Че искам да се върна десет години назад, да се разхождам тук като осемнадесетгодишен студент, да усещам любовта, която толкова липсва наоколо, да изпитвам потребност да обичам и потребност да се отдавам без остатък. А тя ме слушаше, докато говорех, очите й променяха цвета си от тъжно зелен до искрящо изумруден, а когато свърших, ме погали по главата и ми каза:

— Това е чудесно, отдавна трябваше да се промениш. Знаеш ли, понякога ми се струва, че трябва просто да се успокоиш и да престанеш да вършиш глупости. Просто да се огледаш и да разбереш, че около теб има страшно много любов, но ти просто не искаш да я забележиш. А понякога много се страхувам за теб. Защото в действителност ти си много добър, но просто си се вживял в ролята на циник. Ти нямаш нужда от никакви маски, просто трябва да престанеш да се правиш на интересен и всичко ще бъде наред. Просто повярвай, че всичко ще бъде наред.

— Юля, много искам да повярвам, много. Страшно се изморих да се боря със скуката, уморих се от безсмислени купони, от кухи приятели и от тъпи почивни дни. Просто имам страшна нужда да повярвам. И ми се ще до мен да има човек, който да ми каже, че нещата наистина са се променили към по-добро… Много искам да настъпи онзи миг, когато повече няма да искам да крия емоциите си.

— Този миг ще настъпи, момчето ми, задължително ще настъпи. Просто трябва отново да станеш осемнадесетгодишен. И да престанеш да се вторачваш в негативното, което те заобикаля. И тогава вече няма да има никаква нужда да криеш емоциите си…

И в този момент покрай нас прелетя една футболна топка, запратена от не много точния удар на някакъв местен Роналдо. Топката се търкулна надолу, заподскача по буците пръст и цопна във водата. След топката се появи и самият притеснен изпълнител на удара. Той се чешеше по врата и повтаряше „мамка ти“. Двамата се спогледахме. Аз — с усмивка, той — с недоумение. И в този миг усетих някакъв порив и реших да извадя избягалата топка.

Хукнах надолу към езерото, а момчето се втурна след мен. Топката беше паднала доста далеч от брега, тъй че просто не можех да я стигна с ръка. Започнах да съжалявам за благородния си порив, но в този момент забелязах в тревата един откъртен клон. Взех го и се опитах да стигна топката с него. Докоснах я с върха на клона така, че тя започна да се върти по посока на брега, а по водата около нея се пръснаха кръгове. Когато топката почти доплува до нас, за миг откъснах поглед от нея и погледнах водата.

Във водата се отразяваше и момчето, което стоеше малко по-назад и малко по-нагоре от мен. Поредният кръг около топката се плъзна по водата и когато премина през отражението ми, се създаде интересен визуален ефект. Отражението се разкривяваше от вълничките. И то така, че мъжът с делови костюм се сменяше с момчето с анцуг. И това стана няколко пъти също като преливащите картинки от календарчетата в нашето детство. На няколко пъти моето отражение плавно преля в изображението на малчугана. Обърнах се и погледнах момчето, което вече беше забелязало това и се усмихваше широко. Очевидно се кефеше. След това преместих поглед към Юля, която вече също беше слязла надолу и гледаше към водата някак много топло, с поглед, който преливаше от нежност и в същото време от тъга. И в този момент малко ми прилоша, сякаш някой дращеше гърлото ми отвътре. Момчето взе топката си, каза „благодаря“ и си тръгна. Ние се изкачихме горе, тръгнахме по алеята, но кой знае защо не обсъдихме темата за картинките, които се сменяха. Сякаш не искахме да нарушим нещо. Макар че теренът за развихрянето на най-различни фантазии беше доста голям. Спряхме на алеята като вкопани, тя се притисна до мен и тихо ми каза:

— Днес ми е много хубаво. Много ми е хубаво с теб…

А аз исках да й кажа, че никога досега не ми е било толкова хубаво и че съм готов да се разхождам с нея часове наред покрай „Патриаршеските езера“ или покрай някакви други езера, че искам да й се обаждам всяка сутрин, а щеше да е още по-добре, ако се събуждах до нея. Устата ми изведнъж страшно пресъхна и вместо да изрека на глас моите преживявания, аз просто й казах:

— Днес наистина е изумителен ден…