Духless

— Вадим, нали виждам колко си се запалил от тази идея. Повярвай ми, за мен този проект не е важен заради парите, а заради това, че мога да работя с близки хора.

Вадим запали цигара, погледна през прозореца, направи пауза, а после се обърна към мен и каза:

— Старче, просто нямаш представа колко е важен този проект за мен. Каня се да напусна службата си, защото там направо ми е писнало. И за мен това е шанс. Разбираш ли? Шанс да започна друг живот, шанс да работя с ДРУГИ хора, шанс да се променя, разбираш ли? Днес цял ден ходя като напомпан.

— Брато, засега аз нямам намерение да преминавам изцяло в клубния бизнес. Нека да направим така, както ти предложих. Ти ще внесеш сто хиляди, а аз ще внеса петдесет хиляди. И толкова по въпроса. Утре имам заседание и трябва да поспя малко.

— Нали не ми се сърдиш? — погледна ме тъжно Вадим.

— Повярвай ми, в това няма нищо обидно за мен — казах и сложих длан върху ръката му.

— Благодаря ти. — Вадим ме прегърна, целуна ме по бузата и отвори вратата на колата. — Сигурен ли си?

— Аз винаги съм сигурен и наистина те разбирам много добре. Хайде, старче, ще ти се обадя.

Вадим си тръгна, а аз поех към „Лубянка“. И наистина изобщо не му се сърдех. И се радвах, че поне един от нас се измъкваше от тази всекидневна корпоративна рутина. И хубавото настроение потече като масло по тялото ми. Днес денят наистина беше съвършен във всяко отношение.

Заседанието

Но тъй като става дума за мотивацията на персонала, която освен това е нестандартна, пред нас стои задачата без особени разходи на финансови средства да оценим по достойнство труда на служителите…

В Устава на Въоръжените сили има мярка „поощрение“ — фотографиране до развятото бойно знаме на военната част (чл. 19, гл. 2). Всеки човек пази тази снимка като спомен за цял период от живота си. Правим същото и в университета. Така се поражда онова чувство, което е познато на японските туристи — чувството за корпоративен патриотизъм и за принадлежност към общото дело.

От списание „Моето дело/ Магазин“

Беше десет часа на другия ден. Днес в компанията бе насрочено заседание, посветено на изводите от финансовата година. Както в много други компании, при нас финансовата година също беше изместена и свършваше през юли. Макар че разумните обяснения бяха малко, никой не се притесняваше от това. Така беше прието.

Наоколо беше пълно с представители на регионалните структури и филиали и с ръководители на дистрибуторите, които се разхождаха из офиса и разглеждаха богатствата на нашия интериор. Пиеха деликатно кафе и поздравяваха любезно московските служители (особено финансовите директори и хората от счетоводството). И всичко това приличаше на картината „На гости при господаря“. Всички се тълпяха предимно във фоайето, пред залата за преговори и се бояха да продължат по-нататък като ученици преди изпит, но когато им направиха забележка, че пречат на хората, които влизат, и на работата на секретариата, новодошлите влязоха в стаята на отдела за продажби. А част от тях се пръснаха по кабинетите на московските си познати.

След това започна звънене по вътрешните телефони във всички кабинети с молба да дойдат на заседанието, издирваха се отделни личности и настана истинска суетня, свързана с това, че някой от новодошлите беше оставил някъде органайзера си и мобилния си, както и с виковете от секретариата: „Върнахте ли ни чашата, с която пихте кафе?“

Чашата се връщаше с извинения и поклони.

И ето, че всички се събраха в залата за преговори. Всички началници на отдели, директори на филиали и техните заместници по продажбите и маркетинга. Общо взето целият наш тъй наречен топмениджмънт. Ако се съдеше по израженията, всеки тук си мечтаеше да бъде невидим. За да чуе всичко, което ще кажат за присъстващите, но да избегне ругатните по свой адрес.