Духless

„Патриаршеските езера“ беше нещо съвсем различно. Особено ако тръгнеш към тях откъм „Садовое колцо“. След шумната, бучаща и задръстена с коли градска артерия, където пулсът на мегаполиса се усещаше най-силно, се озоваваш в царството на спокойствието. Покрай „Патриаршеските езера“ по всяко време на годината имаше особена аура. Когато виждаш многобройните хора, които се разхождат бавно покрай езерото и седят на пейките, осъзнаваш, че тук времето тече по-бавно. Струва ти се, че кварталът около езерото е заобиколен от невидими стени, които се състоят от улиците „Спиридоновка“, „Спиридоновска пресечка“, „Бронна“ и булевард „Ермолаевски“. Стени, които не пропускат зад себе си гадостта и уродливостта на останалите части на града. През зимата ти се струва, че тук дори снегът пада по-бавно, искрейки под уличните лампи и превръщайки плавно деня във вечер, а вечерта в нощ. За разлика от някакъв си „Текстилници“, където нощта се стоварва на главата ти още в пет часа вечерта. Рязко като платнен чувал за картофи.

„Патриаршеските езера“ бяха някакъв форт, измислен от ангела-пазител на Москва, та московчани да могат да се скрият зад стените му. Във времената, когато градът безнадеждно щеше да се промени, щеше да изгуби своята патриархалност и самобитност, своя особен диалект с „пекарните“ и „пейките“ с нашите бабички, пометени от потока новопристигнали, които говорят на някаква тюркско-украинска езикова смесица, изобилстваща от американизми и уличен жаргон. Това място ти даваше възможност да излезеш от образа на кучето, което тича след кокала, и да придобиеш човешки облик. Да се ориентираш в мислите и разсъжденията си. Естествено, ако все още не си изгубил способността си да мислиш във века на високотехнологичния интернет и в света без граници.

Може би, след като се е разхождал из Москва и е общувал с прототипите на Боси, Лиходеев и с членовете на МАССОЛИТ, гражданинът Булгаков е попивал тяхната енергия, изтъкана от завист, продажност, кариеризъм и лицемерие и се е скривал зад стените на този форт, за да забърка срещу вулгарността на заобикалящата го действителност противоотровата от морфин, премесен със собствения му талант. Неслучайно точно тук, на „Патриаршеските езера“, се е появил Воланд. Князът, дал всекиму заслуженото.

Всичко това ми мина през ума, докато се разхождах покрай езерата и се носех на вълните на собственото си умиротворение. Днес наистина беше прекрасен ден.

Мобилният ми иззвъня и чух гласа на Юля, която ми съобщи, че идва.

— Къде си? — попитах я.

— Идвам от лявата страна на езерото.

Обърнах се и я видях да крачи по „Бронна“. Тя се усмихваше, а слънцето, което блестеше в гърба й, придаваше на кестенявите й коси някакъв особен топъл кадифен оттенък.

— Здравей — каза тя, — изглеждаш много добре, като че ли си се подмладил. Сериозно, приличаш на момче.

Гледах я, усмихвах се глупаво и ми се струваше, че отново е настъпил онзи ден отпреди повече от една година, че току-що сме се запознали и аз отново чувам:

— Младежо.

— Да? — Обръщам се.

— Как мога да стигна до улица „Трьохпрудна пресечка“?

— Малко по-нататък трябва да завиете надясно. Макар че едва ли има смисъл да ходите там. По това време просто не можете да паркирате на „Трьохпрудна пресечка“. А вие къде отивате? Може би ще ви покажа по-кратък път.

— Много ви благодаря. Да не работите като екскурзовод по тези места? На всички, които ви питат, ли обяснявате толкова подробно и им показвате най-краткия път?

— На всички, които ме питат ли? Е, разбира се, че не на всички.

(Господи, миличка, че кой напоследък се е обръщал за нещо към мен на улицата, освен да ми поиска запалка. Госпожице, вие сте първият човек, който през последната една година ме е заговорил на улицата. Осъзнавате ли цялата отговорност и изключителност на този момент? Поне за мен.)

Спомних си нашия диалог отпреди една година, онези най-първи минути от нашето запознанство и я попитах:

— Юля, днес не искаш ли да идеш на „Трьохпрудна пресечка“?

— Не, днес искам да се разхождам, да разговарям и просто да безделнича.

— Тогава, хайде да се разходим. Знаеш ли, днес наистина се чувствам като осемнадесетгодишно момче…

— Това е прекрасно. Отдавна не съм те виждала такъв. Да не би да ти се е случило нещо хубаво?

— Да. Знаеш ли, усещам, че днешният ден ще заличи всичките ми депресии, смени на настроенията и разни други глупости. Започвам нов проект и съм изпълнен с някакво много свежо и емоционално чувство. Или поне така ми се струва, но общо взето много ми се иска да се случи нещо ново.