Духless

След това се разхождахме из околните улици, аз слушах разказа й за нейната приятелка, която имала две кучета, за това как се изгубила в парка „Горки“, когато била малка, за старото съветско кино и други глупости, от които ми ставаше много топло и спокойно. Гледах я, усмихвах се, понякога вмъквах коментарите си и днес изобщо не ми се щеше да се разделям с нея. Но след това ми се обади Вадим и осъзнах, че вече трябва да тръгвам. Сбогувахме се и аз още дълго гледах след нея. Тя се обърна и ми махна с ръка, преди да се скрие зад завоя, а аз си помислих, че краката й са изумително дълги, че е малко по-висока от мен и че вече ми липсва.

И ми си струваше, че асфалтът, стените, покривите, минувачите и притичващите кучета излъчват топлина. И ми се струваше, че всички се усмихват един на друг и аз също се усмихвах на всичко. И когато вече почти бях стигнал до колата си, изведнъж от московското небе се изля топъл порой. Вдигнах глава и погледнах към небето. И започнах да ловя с уста капките дъжд, а водата се стичаше по лицето и ръцете ми. Запалих цигара и скрих огънчето й с длан, както правеха малките хулигани от филмите за времето след войната. И когато дъждът вече измокри цялото ми сако, се качих в колата и набрах номера й:

— Юля, заваля дъжд, ти в колата ли си?

— Да.

Отворих прозореца и извадих апарата навън.

— Чуваш ли капките?

— Да.

— Юля, ние чуваме едни и същи капки, това е прекрасно, нали?

— Прекрасно е, току-що си мислех, че също искам да ти се обадя и да ти кажа за дъжда. Глупаво е, нали?

— Не е. Прекрасно е. Днес разходката беше чудесна. Направо изумителна.

— Толкова ми е хубаво…

— Просто днес е някакъв особен прекрасен ден. Добре, аз тръгвам. Ще ти се обадя.

— До скоро. И, моля те, внимавай.

— Ще внимавам. Непременно ще внимавам…

Стоях в колата на улица „Мясницка“ пред входа на клуба. Вадим пристигна.

Двамата минахме под козирката, слязохме надолу по стъпалата и се озовахме в самото помещение. Покрай стените бяха натрупани дюшеме, различни строителни материали, фотьойли и дивани, опаковани в найлон, стените бяха подготвени за облицоване, а отворите в тях подсказваха, че ще се превърнат във входове към другите зали. До задната стена на помещението имаше маса, имитираща бар, и кожено кресло с висока облегалка, в което седеше Саша — партньорът на Миша, качил краката си на масата, и гледаше в лаптопа. Той беше абсолютно абстрахиран от помещението и имаше физиономия на човек, който седи в някакъв небостъргач в Манхатън, а не в недостроения клуб. Миша лежеше до един разопакован диван и разлистваше „Буржоазно списание“. Под дивана имаше цяла камара най-различни лъскави списания от сорта на „Меню на удоволствията“, и „Vogue“. В единствения монтиран контакт беше включена голяма кафе-машина. Не някакви факсове и телефони, а именно кафе-машина. Изобщо целият интериор говореше, че хората, които седяха тук, не очакваха никакви кой знае колко важни обаждания и новини. Те бяха тези, които създават всички новини.

— Здрасти — казах аз, — все пак дойдохме.

— Хай, искате ли кафе? — обърна глава към нас Саша. Тъй като ядеше бисквита, фразата му прозвуча като „Фай, фисфате ли фафе?“, което веднага създаде усещането за домашна обстановка.

Бисквитите бяха на масата в една чиния от светлосиньо стъкло, каквито бяха и чашките за кафе. Изглеждаха доста стилно на фона на целия този бардак. Саша улови погледа ми върху чинията и каза с извинителен тон:

— Просто не мога да ям как да е — и сви рамене.

— Саша е такъв естет, че направо да ти окапе косата. Ей, естет, WI FI работи ли? — стана от дивана Миша. — Здрасти, седнете на дивана или искате да ви разопаковам креслата? Току-що ги получихме от Италия.

— Не, Миша, благодаря — каза Вадим и се тръшна на дивана.

— А вие и WI FI ли ще имате? — попитах.

— Да. През деня заведението ще работи като кафене и нещо от сорта на ресторант за бизнес обеди. Наоколо има само офиси. Подготвяме се да покажем лицето на двадесет и първи век — отвърна ми Саша.

— Е, момчета, хайде първо да пием кафе, после да разгледаме дизайна, а сред това двамата със Саша ще ви покажем всичко. Вадим, извинявай, но мога да ти предложа само кафе без захар. Нямаме заместител — каза Миша с недоволна гримаса, — домакинът ни не се е погрижил за нищо и само виси в интернет — посочи той Саша с глава.

Саша му показа среден пръст и продължи да трака по клавиатурата на компютъра.

— А ти откъде знаеш, че пия кафето със заместители? — оживи се Вадим.

— Не зная. А помня, старче. Нищо не се губи — почука с пръст по главата си Миша.

Пихме кафе, застанали край лаптопа, и разглеждахме макета на дизайна. Той наистина изглеждаше потресаващо. Всичко беше от бяла кожа и блестящ метал, мястото на диджея беше стилизирано като пилотска кабина на самолет. Под тавана имаше две площадки за go go girls. VIP-залата беше облицована с кожа с шоколадов оттенък (Дизайнът на випа е откраднат от офисите на „Swiss Air“, съобщи ми поверително Миша).