Драконът

Пусна видеото още веднъж. Взираше се във филма на звездички – със самия него в офиса си в този пристъп на ярост. Срамуваше се от неконтролируемите, най-вече животински звуци, които идваха от него. Кулминацията на видеото настъпи, когато вдигна монитора над главата си и го разби на пода. Спомняше си добре, че го счупи, но въобще не разбираше кой би решил да го заснеме.

Хората, които го познаваха, щяха да видят, че това е той. Въпреки че видеото беше с лошо качество, не беше трудно да бъде разпознат по лицето, тялото и дрехите. Офисът също беше разпознаваем за онези, които бяха влизали вътре. Най-вероятно беше снимано с уебкамерата, която беше монтирана върху монитора на другия компютър, намиращ се в офиса – там, където беше работното място на Далайла.

Така че той нямаше особени съмнения кой беше направил записа. Но въпросите, които изникваха в главата му отново и отново, бяха: Защо тя го бе направила? И защо го предупреждаваше с имейл, който трябваше да го накара да го изгледа? Трябва да имаше някаква заплаха, предупреждение, което съвсем скоро щеше да се материализира в изискване тя да не превръща в обществено достояние други, а може би по-лоши записи. С колко записа разполагаше тя?

На Ферен му стана горещо. Потеше се, трябваше да стане и да се поразходи малко из стаята, преди отново да седне на бюрото и компютъра. Сега го болеше и кръстът.

Дали Далайла беше в Осло? Дали се беше свързала с Йоаким? Дали действаха заедно?

Единственото, в което Ферен бе сигурен, беше, че скоро щяха да се появят още, мейли, последвани от искане. Искане за какво? Това беше големият въпрос. Пари?

Ферен позвъни на Улав.

– Трябва да се срещнем – заяви Ферен.

– Няма проблеми. Кога?

– Сега, веднага.

– При теб?

– Да.

– Добре.

– Имаш ли познати, които да разбират от компютри... Някой с по-задълбочени познания за Интернет?

– Да, познавам един от най-добрите. Да доведа ли и него?

35.

След три часа, ако всичко минеше добре този път, той щеше да вземе Хенрик от училище.

Йоаким не се чувстваше добре, беше изнервен.

Какво става в главата на Хенрик? Страхува ли се да ме види отново?

Йоаким отиде до прозореца на всекидневната и извади портфейла си от вътрешния джоб на якето си. Извади ключа за банковия сейф, претегли го в ръка, докато гледаше през прозореца надолу към паркинга. Ключът и кодът за банковия сейф бяха седели в портфейла през всичките тези години. Сега беше време да вземе съдържанието му. Моментът за търсене на прикритие можеше да бъде когато и да е. Не можеше да бъде зависим от работното време на филиала на "ДНБ Норвегия"[16].

Малко по-рано отново бе позвънил на номера на Далайла. Все още не беше възможно да се свърже с нея, но този път беше изпратил есемес:

Моля те, обади се на Джо на номер 43266770 възможно най-скоро.

Само това. Сега нещата зависеха от нея.

Дали можеше за кратко време да установи достатъчно добър контакт и връзка, основана на доверие, с Хенрик? И как щеше да реагира Хенрик, когато откриеше какво бе планирал той?

Йоаким си пое дълбоко въздух и прибра обратно ключа в портфейла си, под шофьорската книжка, където бе седял през цялото време. В джобовете на якето му се намираха и двата телефона – включени. Старият му мобилен телефон и новият с абонаментна карта, която Мортен му беше купил предишния ден на свое име.

Йоаким бързо отиде към автомобила, отключи го и потегли.

Откри свободно място на паркинга на задната страна на крепостта Акешхюс и пое в посока към улица "Кунгенс гате" с дипломатическото куфарче в ръка. Движеше се бързо по тротоарите, като не изпускаше от очи обстановката наоколо. Но една евентуална сянка би се радвала да го следва точно тук и сега, помисли си той. Причината за посещение в банка можеше да бъде каквато и да е.

Влезе във филиала на "ДНБ" на "Кунгенс гате". Имаше още двама клиенти. Единият го обслужваха на гишето, а другият – възрастен мъж – седеше и чакаше на един от столовете.

Отне само няколко секунди, преди да го обслужат и да го отведат в подземния етаж, където се намираха сейфовете.

За последно бе ходил там преди много години. Масивната врата към трезора бе отключена от банковия служител и двамата заедно влязоха в клаустрофобичното железобетонно помещение със сейфове по всички стени наоколо. Всеки сложи своя ключ в кутия номер 2133 и банковият служител го остави с дискретна усмивка. "Уведомете ме, когато сте готов – каза той, – чакам ви отвън."

Йоаким извади дългата метална кутия, отвори я и за свое облекчение видя единственото, което тя съдържаше – папка формат А4, пълна с документи, която лежеше както я бе оставил преди четири години. Пъхна папката в дипломатическото куфарче, върна кутия обратно на мястото ѝ, заключи и излезе.