Драконът

– Мисля, че това е ужасна идея – каза Андреас. Претърколи се по гръб и сложи ръце зад врата си. – Знам какво друго можем да направим. – Андреас се ухили и се загледа в тавана.

Мартин се завъртя на стола.

– Какво е то?

– Ще добавим още. Но ще ги добавим от компютъра на Файте-Йон, за да ги проследят. Така че да си помислят, че Файте-Йон го е направил. – Той се изкикоти.

Мартин също се засмя. Усещането, че му се повдига, изчезна за миг. Андреас винаги имаше толкова много идеи.

– Мамка му, така ли да направим?

– Файте-Йон направо ще се наака от страх – злорадстваше Андреас. – Той никога през живота си не е правил нещо нередно.

Изведнъж се чу трясък в антрето, в момента, в който вратата се затръшна, а след това се засили отново. Не бяха чули някой да пъха ключ в ключалката. Мартин се обърна и панически започна да прибира в двете торби всички сладкиши, които бяха разпръснати наоколо. Андреас скочи от леглото. Но едва бе застанал в седнало положение, когато вратата на стаята с трясък беше широко отворена.

Беше Руар, доведеният му баща. Носеше синьото работно облекло, чиято горна част беше разкопчана до гърдите, а мъжът имаше петна от гориво по ръцете си. Устата му се отвори.

– Какво, по дяволите...

Андреас се втренчи в лицето на Мартиновия доведен баща, което в рамките на няколко секунди беше почервеняло.

– С какво се занимавате? – попита той.

Мартин пусна наполовина пълната торба на пода. Нещо изпращя в пликчето от чипс, което беше натъпкал.

Руар направи две големи крачки из стаята, вдигна почти празната бутилка от литър и половина безалкохолно, която седеше на бюрото, и се вторачи във фасовете, които се полюшваха в кафеникавата помия. След това подуши из въздуха.

– По дяволите, вие да не би да сте пушили?

Мартин затвори здраво устата си и сниши поглед към пода.

Андреас беше седнал на ръба на леглото.

– Откъде сте взели пари? – Руар гледаше ту единия, ту другия. – Отговаряй! – изкрещя той и профуча покрай Андреас. – Вие, малки дяволи, отговорете ми! Пак ли сте ходили да крадете?

Мартин внимателно погледна нагоре и видя, че Андреас става. Беше съвсем малко по-нисък от Руар.

– Не – отговори Андреас със сдържан глас. Лицето му беше бяло като платно. – Имам парите от баба си.

– Но повече няма да седите тук и да пушите, по дяволите! – извика Руар право в лицето му. След това се обърна отново към Мартин. – Ясно ли ти е? Повече няма да пушите в апартамента!

След това се завъртя на подметката си, изчезна през вратата и отново я затръшна с удар.

– Проклятие! – чуха го отново да вика в коридора.

37.

Далайла се чувстваше възможно най-готова. Беше си взела душ, бе изяла порция корнфлейкс за закуска долу в салона, бе изпила две чаши черно кафе и бе облякла най-представителните си дрехи.

Беше изключила мобилния си телефон, след като разговорът с Йоаким бе прекъснал. Освен това беше извадила батерията. Веднъж някой ѝ беше казал, че мобилните телефони могат да се проследяват дори когато са изключени. Защото Йоаким трябва да е знаел, че или той, или тя са подслушвани. Йоаким бе прекратил разговора заради подслушване. Така нещата се връзваха. А и тя бе започнала да става все по-сигурна, че Ферен и влиятелните му приятели по един или друг начин вероятно стояха зад злополуката с адвокат Кени Бидерман. Не можеше да има друго обяснение. Далайла не вярваше в случайностите, във всеки случай не и в такива. Ферен го е убил. А сега изникваше най-важният въпрос: Къде беше пощенският плик?

Дооправи грима си в банята и разгледа отражението си в огледалото. Външният ѝ вид беше възможно най-добрият след онова, което беше преживяла през последните дни.

Десет минути преди предварително поръчаното такси да дойде, тя слезе на рецепцията. Рецепционистът, която ѝ беше поръчал таксито, беше от Найроби и се казваше Нааман – това беше научила Далайла, след като бе разговаряла за малко с него.

Когато тя се появи на рецепцията, Нааман се усмихна с широка, приятелска усмивка.

– Таксито ви е вече тук – уведоми я той и я проследи с поглед.

Далайла също му се усмихна.

– Благодаря ви.

Черният "Мерцедес" със знак "Такси" на покрива я чакаше отвън. Далайла седна от дясната страна на задната седалка и извади визитната картичка на Бидерман от дамската си чантичка. Подаде я на шофьора.

– До този адрес, ако обичате – помоли тя и се облегна на седалката. Дишането ѝ стана тежко. Болезнените мисли се завръщаха. Видя шофьора да ѝ хвърля бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

Минаха през множество дълги тунели. По много начини тя се чувстваше по-безопасно в полумрака, отколкото на силната слънчева светлина.

Не много след като излязоха от последния дълг тунел, шофьорът спря автомобила и леко се обърна към нея.

– В брой ли? – попита той.