Довършителката

Прекарах следващите нощи, упражнявайки се в летене и хвърляне на Мълнията. Денем криех нея и Целебния камък под една дъска на пода в къщата. Дестин никога не слизаше от кръста ми. Вече и през ум не ми минаваше да я сваля, защото не знаех кога ще ми се наложи с нейна помощ да спасявам кожата си. Постепенно овладях копието почти толкова добре, колкото онази Женска, загинала на бойното поле.

Но предупреждението на Моригон за предстоящото специално съобщение не излизаше от ума ми. И начинът, по който произнесе думата „време“. Дали по някакъв начин не бе разбрала за моето пътуване в миналото? За срещата с Джабитите в Комините? За намирането на Дестин? Но откъде можеше да знае? Колкото и да си блъсках главата, не стигах до задоволителни отговори и това ме побъркваше.

Една сутрин преди работа отивах към Дървото си по горската пътека, когато пред мен неочаквано се появи Нон, със своя огънат нагръдник. Зад него се виждаше Нида, който вече не пазеше Валхал, защото затворничеството бе заменено с каторжен труд на Стената. Шук все така бе край своя стопанин и при вида ми взе да ръмжи и да чатка с огромните си челюсти.

Хари Две не му остана длъжен и заръмжа в отговор. Вече доста пораснал, той се бе превърнал в едро куче, с дебел врат и мощни лапи. Поставих длан пред очите му и той начаса млъкна и приседна на земята. Часовете, които бях прекарала в обучението му, явно даваха резултат.

Комбинацията от Нон и Нида сама по себе си бе достатъчно неприятна, но като за капак подир тях се влачеше и Клетъс Луун, противно ухилен и с морта на рамо.

– Заверен пропуск? – протегна ръка Нон.

Извадих парчето пергамент и му го подадох. Той го прегледа и ми го тикна обратно.

– Накъде си тръгнала, Женска?

– Отивам до Дървото си да закуся – вдигнах тенекиената си кутия. – Ето, ако искате, проверете сами.

Не биваше да го предлагам, защото Клетъс грабна кутията и я отвори.

– Ммм, хубави неща – рече, като извади отвътре едно варено яйце и го лапна цялото. В следващия миг вече се превиваше и се държеше за корема, където го бях ритнала.

– Ей, я по-кротко – сграбчи ме за ръката Нон.

– Той ми открадна храната – извиках.

Клетъс, едва успял да си поеме дъх, взе да сваля мортата си, но Нида го цапна по главата и го повали на земята. Той не беше от разговорливите, но удареше ли те веднъж, ти държеше влага за дълго време.

– Това пък защо беше – простена Клетъс, държейки се за челото.

– Млъквай, Луун – посъветва го Нида. – Инак ще насъскам Шук по теб и тогава боят ще ти се види песен.

Клетъс се изправи смутен и с пламнали бузи. Не изпитвах дори грам жалост към него. Исках си яйцето обратно.

– Ще дойда да си взема това яйце от дажбата ти в Общежитието, хубаво да знаеш – отсякох.

– Ще дойдеш друг път – озъби се той. – Аз само проверявах дали не си скрила в него нещо забранено.

– А искаш ли сега аз да проверя в твоя корем? – процедих, изваждайки ножа си.

Клетъс отскочи назад, преплете крака и заби нос в земята. Нон се изсмя гръмогласно. Шук, раздразнен от шума, взе да се дърпа и да ръмжи, но Нида го удържа за веригата. Аз се наведох и взех кутията си, изпаднала от ръцете на Клетъс.

Нон ме сграбчи за рамото и се приведе над самото ми ухо.

– Късметът ти няма да трае вечно, Вега. Кроун ми разясни как стоят нещата. За теб и Моригон. Но помни, че тя няма да е все наоколо, за да те пази.

Отскубнах се от хватката му. Около кръста ми Дестин гореше като огън.

– Не ми трябваше нейната помощ, за да ти причиня това, нали? – рекох, посочвайки вдлъбнатината в нагръдника му, оставена от моя юмрук.

Преди да успее да ми отвърне, се обърнах и продължих по пътя си. Мразех да ме спират Уъгове с морти. Не ми се нравеше разни тъпоумни Мъжки да ме заплашват и да ми ядат храната. Но явно така щеше да бъде отсега нататък в Горчилище. Всеки дебнеше и подозираше другия.

Стигнах до Дървото си, огледах се, за да се уверя, че наоколо няма никой, после вдигнах Хари Две на ръце, подскочих и се приземих меко върху площадката.

Двамата си разделихме скромната закуска. Бях разпределила провизиите от Моригон така, че да ми стигнат за няколко дни, допълвайки ги със зеленчук от моята градина – малко маруля, босилек, магданоз и вещерско ухо, което придаваше лютив вкус на всяко ястие. Не беше кой знае какво, но поне можех да разчитам сама на себе си и това ми стигаше.

Още ме притесняваха думите на Моригон, както и фактът, че Кроун толкова държеше да ме вкара в затвора. Трябваше да внимавам, за да не ме разкрият. Планът ми бе да се подготвя, като се упражнявам с Дестин и Мълнията. Разглеждах картата на Мочурището всяка нощ и вече я знаех почти наизуст. Колкото до магическите ми предмети, техният вид не предизвикваше подозрение – просто бял камък и верига. Дори и копието в смален вид можеше да мине за обикновена перодръжка. Освен ако не ме видеха да летя наоколо, нямаха никакво основание да ме арестуват.

И изведнъж се сепнах.