Довършителката

– Ще изкопаем ровове както от външната, така и от вътрешната страна на Стената. От стражевите кули ще обстрелваме Кръвниците, които се опитват да проникнат. Ако някои все пак успеят, ще се натъкнат на нова водна преграда и тогава вече със сигурност ще ги победим, докато се мъчат да я преодолеят. Ще бъдат като Адари с подрязани крила, безпомощни и готови за клане.

Опитах се да си представя мислено идеята осъществена. Изглеждаше доста находчива и изпитах чувство на гордост от изобретателността на брат ми, макар нехайното споменаване на „клането“ леко да ме смути.

– Проектирал съм копачни машини, които ще повишат ефективността на работата – продължаваше той. – Ще се задвижват от впрегатни животни като онези, които Фермерите ползват в полето, но в много по-голям мащаб и с повишена мощност, благодарение на системите от макари, скрипци и валове със зъбни колела.

Сякаш някой разгръщаше пред мен необятната карта на неговия ум. Само като си помислех, че допреди няколко седмици си е губил времето, ходейки на Обучение с другите Младоци. Никога не го бях чувала да говори по този начин – ентусиазирано, уверено. Дадох си сметка, че целият му предишен живот в Горчилище е бил прахосан напразно. Трябвало е да настъпи криза, за да се отключат талантите, лежащи недокоснати под повърхността.

– Какво ще правиш, когато Стената бъде готова?

– Моригон иска лично да се заеме с обучението ми.

Виждах как само при звука на името и в очите му се появява блясък.

– Надявам се, че си щастлив от новия си живот, Джон.

– Разбира се, Вега – отвърна без колебание той.

За да съм честна пред себе си, трябваше да призная, че основната цел на тазвечершното ми посещение бе да склоня Джон да избяга заедно с мен през Мочурището. Не съществуваха никакви Кръвници и целият строеж на Стената беше една голяма лъжа. Но след подобен разговор у мен не остана и капка съмнение, че всяка възможност да си върна брат ми е отминала. Ако щях да се махам оттук, трябваше да го сторя сама.

– Е, остана ли доволна от гостуването, Вега? – попита ме малко хладно Моригон, докато ме изпращаше до вратата.

– Да. И вечерята беше превъзходна.

– Помня, че отказа да приемеш пари предния път, но сега помолих Уилям да приготви една кошница с храна като израз на личната ми благодарност, задето позволи на Джон да заживее при мен.

– Благодаря – казах. Имах своята гордост, но знаех също, че ще имам и празен стомах на сутринта.

– Моригон? – погледнах я на раздяла.

– Да?

– Онези красиви неща, които правехме в Комините...

– О, сигурна съм, че пак ще се върнеш към тях, когато Стената бъде готова.

– Чудех се, къде отиват, след като напуснат фабриката?

Наблюдавах я внимателно, за да видя каква ще бъде реакцията й.

Лицето й остана сковано – твърде сковано за такъв наглед невинен въпрос.

– При онези, които са ги поръчали, разбира се. Заможни Уъгове, които обичат да се обграждат с подобни предмети. – Тя посочи над главата ми. – Ето, тук има някои от тях. Ако не се лъжа, ти си ги изработила, нали?

Обърнах се и видях чифт сребърни свещници, окачени на стената до входа. Наистина ги бях довършила аз, преди повече от Сесия. Не очаквах да има такъв удобен пример подръка. Това ме накара още повече да се замисля.

– Благодаря за обяснението – казах.

– Е, Богъл ще те откара до вкъщи.

– Мога да повървя и пеша.

– Наистина предпочитам да вземеш каретата. Вече е доста тъмно, а знаеш, че нощите не са безопасни напоследък.

И тя влезе в къщата. В същия момент отвътре се появи Уилям, понесъл обемиста кошница, както и едно топло одеяло.

– Съгласно инструкциите на мадам Моригон – рече сухо, като ми ги подаде. – Каретата ще дойде всеки момент, трябва само да впрегнат Слеповете.

– Надявам се, че Делф се справя добре със задачите си тук – подхвърлих небрежно.

– Моля? – повдигна вежди Уилям.

– Имах предвид Даниъл Делфия, синът на Дъф.

– Знам кой е. Въпреки това не разбирам въпроса ти.

– Бях останала с впечатлението, че го ползвате за работа из къщата.

– Нищо подобно. Разполагаме с достатъчно персонал, за да удовлетворим всички изисквания на мадам.

– Е, значи съм сбъркала.

– Очевидно е така – вирна нос икономът.

Какво тогава вършеше Делф за Моригон, та да му плаща така добре?

Щом Уилям ме остави сама, чух зад себе си шум и обръщайки се, я видях отново.

Тя ме гледаше така, сякаш се мъчеше да разчете мислите ми.

– Имаш ли да ми кажеш още нещо, Вега? Което да си научила напоследък?

– Не, нямам – отвърнах след кратко колебание.

– Така и предполагах – усмихна се примирено Моригон. – Исках само да знаеш, че много скоро ще излезе специално съобщение.

– Специално съобщение? За какво?

– Нека остане изненада. Но не се тревожи. Няма да мине много време и ще научиш. – Ударението, поставено върху думата „време“, ме накара да затая дъх. – Е, лека нощ.

После се обърна и си тръгна, оставяйки ме още по-объркана от преди.

VIGINTI SEX

СТЕНАТА ОТ ЗАЕКВАНЕ