Довършителката

Думите бяха изречени без емоция, което накара устните ми да потреперят, а лицето ми да пламне.

– Да. Луун не приема животни в Общежитието.

– Е, не забравяй какво се случи с предишното ти куче – подхвърли той, все така безразлично.

– Ще сядаме ли на масата? – намеси се Моригон, която ни наблюдаваше внимателно.

Улових се, че я оглеждам скритом, сравнявайки я с Женската от бойното поле. Трябваше да имат някаква връзка. Макар и разделени от толкова много Сесии, приликата помежду им бе удивителна.

Храната бе великолепна и както всеки път, когато идвах тук, се натъпках до пръсване. Джон, от своя страна, се хранеше премерено, с уверени движения. Учудих се колко изискано се е научил да си служи с ножа и вилицата. И все пак, когато остави приборите, в чинията му не бе останала нито троха.

След вечеря преминахме в библиотеката и аз забелязах значителни празноти по рафтовете.

– Джон е отнесъл много от книгите в стаята си – поясни Моригон, забелязала любопитния ми поглед. – Четенето е любимото му занимание. Нали така, Джон?

Той кимна енергично.

– Искаш ли да видиш стаята ми, преди да си тръгнеш, Вега? – попита и аз долових нотка от тона на онзи Младок, когото познавах толкова добре.

– Разбира се – отвърнах.

– Джон до голяма степен е поел в свои ръце проектирането на строежа – вметна Моригон.

Брат ми очевидно бе високо ценен, макар никога да не бе забил сам дори един пирон.

– Сигурна съм, че разполага с пълна подкрепа от страна на теб, Тансий и Съвета – казах.

– Разбира се. Това е всеобщо дело, в което всеки Уъгморт трябва да участва с каквото може. – Тя се отпусна в креслото и се загледа в пламтящия огън.

Забелязах, че над камината е закачено огледало, много подобно на онова в коридора – рамката му бе образувана от многобройни причудливи влечуги, преплетени едно в друго. Зачудих се дали семейството на Моригон няма слабост към тези същества – и все пак трудно можех да си представя някой да харесва примерно Джабити.

– Изработи ли много детайли за Стената днес, Вега? – попита тя, прекъсвайки наблюденията ми.

– О, да.

– Ще трябва още да усилим темповете – каза Джон.

И двете извърнахме глави към него. Той се бе настанил зад масивното бюро в ъгъла. По вида му личеше, че често го прави и се чувства като у дома си сред това царство от книги.

– Защо смяташ така? – попитах.

– Имаме твърде малко време и твърде много неща за вършене – отвърна той, като отбелязваше нещо с перодръжката си.

– Малко време? – погледнах към Моригон. – Да не би да има някакви новини относно Кръвниците?

– Според мен мисълта на Джон по-скоро е, че нямаме представа кога могат да ни нападнат. Това придава на сроковете за завършване първостепенно значение. Не бива да почиваме нито миг, докато задачата не бъде приключена.

– Разбирам – кимнах. И наистина разбирах, може би повече, отколкото тя предполагаше. – Е, Джон, ще отидем ли да разгледаме стаята ти?

– Само не се бавете – каза Моригон, която наблюдаваше всяка моя стъпка. – С него имаме още занимания тази вечер.

Последвах брат си нагоре по стълбите. Прашните ме ботуши потъваха в мекия килим.

Той отвори една врата и двамата влязохме.

Отне ми цяла минута, за да огледам просторното помещение. Леглото изглеждаше няколко пъти по-голямо от старите ни нарове в Общежитието. До прозореца имаше дървено писалище, покрито със свитъци и пергаменти, цяла редица лъскави перодръжки и шишенца с мастило „Куик и Стивънсън“. По стените бяха окачени картини. Но най-голямо впечатление правеха книгите – струпани на купчини по рафтове, столове или просто на пода. Отворих чифт двойни врати, зад които се оказа гардеробът на Джон. Имаше безброй закачалки с дрехи, както и излъскани обувки, наредени акуратно под тях. Чекмеджетата съдържаха ризи, чорапи, бельо и други елементи от тоалета, които дори не познавах.

Джон седна зад бюрото и веднага се залови с някакви записки. Приближих и надзърнах през рамото му. Пергаментът бе изпъстрен с драскулки, най-вече цифри и формули, твърде сложни за моята неука глава.

– Какво правиш?

– Изчислявам коефициентите на натоварване на стената и необходимото укрепване. – Той вдигна друг къс пергамент, върху който имаше чертежи. – Това тук са стражевите кули, разположени през равни разстояния. Трябва да се управлява също и дебитът на водата за рововете. Да се вземе предвид наклонът, естествените препятствия...

– Разкажи ми за тези ровове.

Лицето му се озари от вълнение.

– Открих подземен извор само на два километра от линията, по която минава Стената. Разположен е по-нависоко и ще можем да използваме силата на гравитацията. Различен е от този, който водоснабдява селото, тъй че няма да има опасност за запасите ни от питейна вода.

– Да, спомням си твоята идея за две линии на защита.

– Сега я усъвършенствах още повече.

– Как?