Довършителката

Вдигнах ръката си. Белезите още стояха, но някак избледнели, а болката не се усещаше толкова силно. Погледнах сребристата ръкавица, с която ги бях потъркала. Дали не бе напоена с някакъв лековит мехлем?

– Колко време съм отсъствала? – рекох, подпирайки се върху Мълнията.

– Всъщност николко. Времето е интересно понятие. Ето, за мен не е изтекъл нито миг, докато за теб са се случили доста неща.

– Нямаш си и представа.

– Наистина нямам.

Канех се да кажа още нещо, но съзнанието ми изведнъж се изпразни. После бавно дойдох на себе си.

Знаех къде се намирам. Усещах тревата, върху която лежах, чувах проскимтяванията на Хари Две и тупкането на лапите му около себе си. Част от мен искаше просто да остане така, без да мърда, до края на Сесиите си. Но все пак се вдигнах на лакът и отворих очи. В далечината се виждаха Комините. Погледнах към небето. Не беше изтекло почти никакво време – още се спускаше здрач. Единствените неща, доказващи, че не съм сънувала, бяха ръкавицата върху ръката ми и Мълнията в същата тази ръка.

Както и издутината в джоба ми, където лежеше Целебният камък.

Станах и стиснах по-здраво копието. Какво щях да правя с него? То бе високо колкото мен. Не можех просто да го разнасям из Горчилище, а нямаше къде да го скрия.

Докато разсъждавах така, то, сякаш прочело мислите ми, се сви до размера на перодръжка. Изгледах го смаяно. Явно трябваше да започна да свиквам с необяснимите неща, които ми се случваха постоянно.

На първо място сред тях сега се нареждаше фактът, че дядо ми също се бе срещал с Еон.

– Глупачка такава – плеснах се по челото. Бях забравила да питам дребосъка дали той е пътувал към миналото или към бъдещето.

Поех към дома, мъчейки се да подредя бъркотията в главата си. Какво да правя сега? С кое да се захвана по-напред?

Ама че каша, Вега. Ама че проклета каша.

VIGINTI QUINQUE

ПОСЕЩЕНИЕТО

Докато влачех крака към къщата, ме подмина карета. Едва тогава се досетих, че същата вечер е свиждането ми с Джон у Моригон. Странно как ми бе изхвръкнало от ума – обичайно се радвах на възможността да го посетя и – ако трябваше да съм напълно честна – да похапна добре.

Затичах се напред и подвикнах на Богъл, вече спрял пред дома ми:

– Дай ми само минутка.

Бързо нахраних Хари Две и се почистих доколкото можах пред огледалото. Щом щях да посещавам луксозния дом на Моригон, исках да изглеждам прилично – или поне толкова прилично, колкото може да изглежда Уъг, притежаващ само един кат дрехи, които постоянно се нуждаят от пране.

Изтощеното куче задряма пред едва тлеещото огнище, а аз се втурнах обратно навън. Богъл шибна Слеповете и двайсет минути по-късно вече бяхме пред желязната порта, която бавно се отвори, за да ни пропусне. Чудех се какво ли ще заваря този път. При всяка наша среща Джон ставаше все по-неузнаваем.

Уилям ме посрещна, като погледът му бързо се плъзна по мен – вероятно да провери дали нямам нужда от посещение в банята. Явно бързият ми тоалет на тръгване бе дал резултат или пък му се видях безнадежден случай, защото ме съпроводи директно към трапезарията. Със задоволство видях върху масата обичайното пищно угощение.

На прага икономът ме остави, като заръча да се настанявам, добавяйки, че „мадам Моригон и господин Джон“ ще дойдат всеки момент.

„Господин Джон?“, помислих си. Досега не го бях чувала да нарича брат ми така. Усетих свиване под лъжичката и то не беше от най-приятните.

Скоро те влязоха заедно в стаята и аз се изправих насреща им.

Моригон, както обикновено, беше безупречна и блестяща, в рокля с цвят на слонова кост и коса, прибрана високо на тила. Токчетата и трябва да бяха доста високи, защото се издигаше с няколко пръста над мен. Но вниманието ми бе привлечено най-вече от Джон. Трябваше да го погледна повторно, за да се уверя, че наистина е брат ми. Както обикновено бе спретнат и излъскан, а кожата му сияеше от здраве и грижи. Но косата му бе подстригана късо, почти до кожа, разкривайки красивата форма на главата му. Именно това го правеше почти неузнаваем. Така изглеждаше много, много по-възрастен.

Носеше сини сатенени панталони, златиста жилетка, бяла колосана риза и сако в ослепително зелено, с вертикални бели ивици. Чорапите и обувките му бяха черни, като последните бяха излъскани до блясък.

След като успях да прибера увисналата си от изненада челюст, отидох и го прегърнах. Усетих напрежение в тялото му, докато го правех. Неговите обятия не съдържаха топлина, а по-скоро досада. Отдръпнах се назад и казах:

– Джон, косата ти... – Гласът ми излезе прегракнал и усетих парене в очите и носа. – Изглеждаш толкова... пораснал.

– Благодаря ти, Вега – отвърна суховато той. – Време беше да я отрежа. Постоянно ми падаше на челото и ми пречеше да работя. Как вървят нещата при теб?

Погледнах смутено старите си дрехи и прокарах пръсти през сплъстените си кичури.

– Имам много работа покрай строежа на Стената – отвърнах. – Почти не ми остава време за друго.

– Разбирам, че си се върнала в къщата на родителите ни. И че си взела куче.