Довършителката

Това бе Маниак – зъл дух, който се впиваше в тялото и ума ти и отнемаше безвъзвратно разсъдъка ти, служейки си за целта всички твои страхове. Но ето, че аз стоях тук с ясно съзнание, а и тялото вече не ме болеше толкова, като изключим раздробения ми нос. Дори не се бях опитала да се излекувам с помощта на Камъка – може би защото част от мен се боеше, че няма да подейства на рани, причинени от прокълнато същество. Явно все пак бях успяла да го победя, преди да ми причини непоправими увреждания.

Закрачих по пътеката, докато не стигнах до масивната входна врата. Дори не си направих труда да почукам – просто я блъснах и влязох вътре. Веднага се натъкнах на Уилям – пухкавия иконом, с неговата искрящочиста униформа.

– Какво правиш тук? – изгледа ме изненадано той.

Видът ми вероятно си го биваше – цялата насинена от двубоя с Нон, с едно затворено око, с разкървавен, кривнат настрани нос и един липсващ зъб. Не знаех дали Маниакът не е оставил по мен и още белези, но не ме беше и грижа.

– Уилям – казах, – махни се от пътя ми, ако обичаш. Искам само да проверя нещо.

– Мадам Моригон не си е у дома – рече той, без да се отмества.

– Не търся нея.

– Нито пък господин Джон.

– И той не ми трябва – отсякох.

– Тя не ме е известила за посетители. Съответно никакви посетители няма да бъдат...

Тук замлъкна, защото аз го повдигнах от пода и го окачих за яката върху една празна поставка за факла, прикрепена към стената. Присъствието на Дестин на кръста ми правеше тантурестия Уъг лек като перце.

– Стой кротко – казах. – На излизане ще те сваля оттам.

И без да обръщам внимание на възмутените му викове, продължих към библиотеката. Когато влязох вътре, през високите прозорци се лееше обилна слънчева светлина, а рафтовете с книги все така се издигаха до тавана. Но целта ми не бяха те, а огледалото над камината.

Бях го видяла при първото ни посещение тук с Джон, когато още мислех Моригон за обикновена, порядъчна Женска. Преди да открадне брат ми от мен и да го промени до неузнаваемост. Прокарах пръсти по богато резбованата дървена рамка. Мотивът на украсата и бе абсолютно същият като този на огледалата в Комините. Когато се взрях отблизо, ясно забелязах, че преплетените едно с друго причудливи същества образуват едно цяло отвратително влечуго.

Отстъпих назад и го огледах добре. Нямаше и капка съмнение, че то е напълно идентично с огледалата от залата в Комините. Не знаех какви сили притежава Моригон, но вече бях сигурна, че именно тя ми е причинила преживяното.

Е, аз също можех да играя нейната игра.

Извадих Мълнията, уголемих я до пълния й размер, прицелих се и я хвърлих право в средата на огледалото. То се раздроби на безброй парченца, които се пръснаха из цялата красива и допреди секунда безупречно подредена стая. Представих си реакцията й, когато завари бъркотията, и по лицето ми се разля мрачна усмивка.

Обърнах се и излязох от библиотеката. В коридора откачих запенения Уилям от стената и внимателно го поставих на пода. Той ме изгледа негодуващо и взе да оправя измачканите си дрехи.

– Не се съмнявай, че ще информирам мадам Моригон за това най-непростимо нахлуване веднага щом се прибере у дома.

– Тъкмо това искам да направиш – потупах го по рамото. Като последен щрих, грабнах двата сребърни свещника, които сама бях изработила в Комините, и ги взех със себе си. Щом се озовах отново във въздуха, носена от свежия вятър, ги запокитих колкото можех по-надалеч. Искаше ми се да мога да запокитя и себе си, така че никога повече да не видя това място.

QUADRAGINTA TRES

МАЛКО ХИТРОСТ

На възраст двайсет и четири Сесии, Дюк Доджсън бе най-младият член на Съвета и протеже на Джурик Кроун. Също така беше моят следващ опонент на турнира. Дюк бе висок и силен момък, но никога досега не бе печелил двубои, защото, поне по мое мнение, твърде високото самочувствие му пречеше да забележи собствените си слабости и да работи върху тях. Имаше жестока уста и арогантни очи, които загрозяваха инак красивата му външност. Амбицията му явно бе властта, а не шампионската титла на Дуелума, дори да бе подплатена с петстотин монети. Бях го видяла при посещението си в Съвета. Той седеше до Кроун и го имитираше във всяко едно отношение. Колкото до мен, питаеше единствено презрение. Аз на свой ред му отвръщах със същото.

Бях доволна, че жребият ни е определил за противници. Отмъщението не е просто забавно – понякога то е единственото, което ти остава.

Делф, който бе побеждавал Доджсън на предния Дуелум, ми каза, че той предпочита да изчаква и да не напада веднага, както и че има вредния навик да държи ръцете си ниско, което оставя открити главата и шията му. Това ми навя някои идеи. Вечерта преди боя се вмъкнах в Болницата и задигнах оттам една книга. До късно през нощта рових текстовете и илюстрациите, за да науча онова, което ми трябваше, за да приложа плана си.

На следващата сутрин станах рано и се облякох. Оставих Хари Две у дома. Боях се, че ако започна да губя, той ще нападне Доджсън и Джурик Кроун ще използва това като оправдание и ще го убие.