Довършителката

Приземих се толкова близо, колкото ми позволяваше благоразумието и преодолях останалото разстояние тичешком. Блъснах широките двойни врати и се завтекох по коридора. Влязох запъхтяно в стаята на Дъф и отметнах провесената от тавана завеса, която осигуряваше на пострадалия известно уединение.

После се заковах на място. Леглото бе празно. Стаята бе празна. Делф и баща му ги нямаше. Хукнах обратно, а в главата ми прехвърчаха мисли, една от друга по-ужасяващи. Наоколо не се забелязваха Сестри, нито Знахари, затова започнах да отварям всички врати подред.

Отвътре ме гледаха сепнато Уъгове с различни болежки и наранявания. Бинтовани глави, гипсирани крака, висящи на превръзки ръце – но никой от тях не беше Дъф. Повечето вероятно бяха пострадали на строежа на Стената, но не така тежко като него.

Накрая стигнах последната стая, натиснах рязко бравата и се втурнах вътре. Едва си поемах дъх, а счупеният ми, кървящ нос свиреше при всяко вдишване. В следващия момент спрях и отпуснах ръце от ужаса, разкрил се пред мен.

Дъф лежеше върху операционна маса, покрит с чаршаф. Когато погледнах към долната част на тялото му, стомахът ми се сви. Там нямаше нищо. Краката му липсваха до коленете.

Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха затворени. Намираше се в безсъзнание, за което изпитах дълбока благодарност.

Делф стоеше със стиснати юмруци, вторачен в онова, което бе останало от баща му, а по бузите му се стичаха сълзи. Една сестра в сива престилка се мъчеше напразно да го утеши.

Пристъпих по-близо. Едва намерих сили да изрека следващите думи.

– Какво се случи? – попитах Делф.

– Т-т-те ги отрязаха – заекна той. – П-п-просто г-ги отрязаха.

Обърнах се към Знахаря, който почистваше инструментите си.

– Кога го направихте?

– Само преди минута – отвърна той, оглеждайки с интерес смачканото ми лице. – Синът му беше против, но се наложи. Иначе сега щяхме да имаме един мъртъв Уъг.

– Преди минута?

Сестрата ме дръпна встрани и ми прошепна, сочейки раздраната престилка на Знахаря:

– Делф се опита да спре операцията. Бяха нужни петима Санитари, за да го удържат. Все повтаряше, че ще донесеш нещо, което щяло помогне на баща му. Знаехме, че няма как да е вярно, но изчакахме малко, за да му угодим. Ти обаче не се появяваше, а времето изтичаше. Сама разбираш, медицински въпрос. Няма защо да се тормозиш излишно.

Не намирах сили да промълвя. Съзнанието ми бе толкова претоварено, че дори не можех да съставя смислен отговор.

Минута. Една проклета минута. Защо се бях забавила толкова? Защо изобщо бях допуснала да изгубя Целебния камък?

Краката на Дъф бяха отрязани. Не смятах, че дори Камъкът вече ще помогне.

И все пак го извадих, представих си мислено Дъф отново здрав и читав и го прокарах над бинтованите му чукани, преструвайки се, че оправям чаршафа.

Затаих дъх, надявайки се краката да израснат отново. Чаках и чаках, но нищо не се случваше. Накрая, отчаяна, се отказах и пуснах Камъка обратно в джоба си.

Сестрата ме доближи и огледа лицето ми.

– Какво се е случило с носа ти?

– От Дуелума е – отвърнах разсеяно. Не знаех дали ще разбере, че я лъжа, а и не ме интересуваше.

– Искаш ли да се погрижим за теб? Можем да го наместим.

– Не – поклатих глава. – Това е дреболия. – И наистина си беше така.

Отидох обратно при Делф.

– Съжалявам – промълвих. – Толкова съжалявам.

Той подсмръкна и избърса очи.

– Ти се опита, Вега Джейн. Знам, че се опита. Просто не ни стигна времето, нали така? Просто не ни стигна... – Гласът му заглъхна.

– Но поне баща ти ще оживее.

– Ако наричаш това живот! – тросна се той във внезапен пристъп на гняв. Но после бързо се овладя и ме погледна нежно. – Радвам се, че се върна невредима. Но виж си само лицето. Трябва да...

Улових го за ръката.

– Не се притеснявай, Делф. Това е нищо. Ще се оправя.

Съзнанието ми обаче говореше друго.

Аз съм нищо, Делф. Подведох те, когато имаше нужда от мен. Аз съм нищо.

– Знам, че стори всичко по силите си – кимна той. – Винаги ще съм ти благодарен. А това тук? – Посочи носа ми. – Да не би пак да си се натъкнала на... сещаш се.

– Не, не. Просто се препънах и паднах.

– Ясно. А сега ще бъдеш ли така добра да ме оставиш замалко насаме с татко?

– Разбира се – отвърнах и побързах да изляза от стаята.

Изчаках да се отдалеча достатъчно по тъмния, влажен коридор, после се свлякох на циментовия под и се разтърсих в неудържими ридания.

Пет минути по-късно се изправих. Сълзите ми бяха изчезнали, а мъката – заменена от изгаряща ярост. Излязох бързешком от Болницата и се понесох във въздуха. Не спрях, докато не се приземих върху чакълестата пътека. Кожата ми още пареше там, където противната твар се бе прилепила към мен. Главата ми се маеше от пълчищата кошмари, които бяха изпълнили мозъка ми.

Вече знаех какво е това създание, защото и то, подобно на Кобълите, присъстваше в книгата на Куентин. Не го бях познала, преди да ме нападне, защото това просто не бе възможно – то можеше да приема всяка форма, която пожелае. Но нещата, които ми бе сторило, не оставяха място за съмнение.