Довършителката

Знаех, че не бива да губя нито минута. Знахарите можеха всеки миг да се появят, да отведат Дъф и да ампутират краката му, а се съмнявах, че Делф разполага с нужните средства да им се противопостави. Стигнах тичешком до къщата си на Долната улица, взех Дестин и Мълнията и се втурнах отново навън, оставяйки Хари Две у дома. Нямах намерение да рискувам живота на повече Уъгове или животни чрез своите действия. Без да се замислям, се засилих и полетях в небето. Знаех, че поемам риск, правейки го по светло, но мисията ми беше по-важна.

Комините бяха затворени този ден заради Дуелума. Кацнах на двайсетина метра от страничната врата и я отключих с инструментите си. Не знаех какво ме очаква вътре – предния път също не се бе мръкнало съвсем, но Кобълът въпреки това ни нападна.

Върнах се обратно, както преди, през първия етаж, но не открих нищо. Надникнах дори в офиса на Домитар, в случай че той е открил Камъка. После се качих по стълбите, стигнах до края на коридора и без особено учудване видях, че стената, която бях пробила с Мълнията, е напълно поправена.

Сложих ръкавицата и извадих копието от джоба си. Уголемих го с помощта на мисълта си, прицелих се и го метнах. Както и предния път, се разнесе взрив и пред погледа ми се разкриха черните мраморни стъпала. Огледах ги набързо – белият камък щеше да се откроява ясно на абаносовия им фон, ако го бях изтървала на влизане или излизане, но пак не открих нищо.

На горната площадка поспрях, взирайки се в надписа над входа: Зала на истината. Тъкмо сега не се нуждаех от истината. Трябваше ми само Целебният камък.

Пристъпих прага и не можах да повярвам на очите си. В цялото грамадно помещение нямаше нито една книга, нито пък рафт, върху който да се постави. Вместо това се бяха появили огледала, високи от пода до тавана. Всички те бяха еднакви и ми се сториха познати със своите рамки, богато украсени с причудливи преплетени влечуги.

Тръснах глава, за да се фокусирам. Почти бях забравила целта на идването си тук. Прерових всяко кътче на стаята, но накрая се изправих, обезсърчена и разочарована. Едва тогава нещо превлече вниманието ми в най-близкото огледало. Нищо не можеше да ме подготви за образа, който видях.

– Куентин! – изкрещях.

Куентин Хърмс бе там вътре и тичаше, за да спаси живота си. По заобикалящия го пейзаж разбрах, че трябва да се намира дълбоко в дебрите на Мочурището. Никъде около селото нямаше подобни местности, дървета или растения. Когато погледнах, за да видя какво го гони, кръвта ми се смръзна.

Това бе не един, а цяла глутница Фрекове – огромни, подобни на вълци създания с източени муцуни и зъби като кинжали. Те бяха свирепи зверове. Веднъж в Горчилище бяха докарали един, убит с морта, след като бе ухапал случаен дървар. Освен че бяха остри, зъбите явно съдържаха отрова, от която се полудяваше. Четири дни след инцидента, пострадалият Уъг се хвърли от прозореца на Болницата и загина на място.

Викнах на Куентин да не спира, макар да знаех добре, че никой не може да надбяга Фрек. В следващия миг той се обърна и ме погледна.

И двете му очи бяха на местата си!

Какво тогава ни беше показал Тансий в Камбанарията? Очевидно поредната инсценировка. Дори той самият отчасти го призна, когато по-рано ми каза на арената, че в Горчилище има много неща, от които да се боим, но Кръвниците не са сред тях. И все пак дали картината, разкриваща се сега пред мен, бе истина?

Не след дълго тя се замъгли и огледалото пред мен отново се превърна в обикновено стъкло, в което виждах отражението си. В първия момент се озърнах уплашено, боейки се, че съм попаднала вътре и Фрековете са около мен. Но бях сама, сред тишината на стаята.

Бедният Куентин. Нямаше как да оцелее от тази гонитба. Сърцето ми се сви, но после ми хрумна друга, по-ободряваща мисъл. Аз, за разлика от него, можех да летя! Можех да прелетя над цялото Мочурище. Върху лицето ми трепна плаха усмивка, която се отрази в следващото огледало, към което пристъпих. И в следващата секунда се вцепених.

Той беше там, в огледалото, само на сантиметри от ръката ми. Целебният камък! Отначало заподозрях, че е от клопките, с каквито Комините щедро ме обсипваха напоследък. Но после се сетих за Делф, надвесен над своя баща в ужасяващо очакване, и за своето обещание да му отнеса същия този предмет, което сега беше пред мен. Каквото и да ми струваше, трябваше да опитам. Не можех да се върна с празни ръце – не и преди да съм сторила всичко по силите си, за да успея.

Протегнах предпазливо ръка, докоснах хладното стъкло и веднага отдръпнах пръсти, макар да не се бе случило нищо стряскащо. Проклинайки малодушието си, го докоснах отново. То бе твърдо, както се полагаше на едно огледало, и напълно непроницаемо, освен ако не решах да го строша. Зачудих се дали да не използвам Мълнията за целта, но бързо се отказах. Нейната енергия можеше да разруши и самия Камък.