Довършителката

– Не всеки – произнесе някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Делф, който също държеше късче пергамент с моето име.

– Е, Личис – подхвърлих, докато прибирах печалбата си, – ще ме поканиш ли за кръстница?

– Че откъде-накъде? – повдигна учудено вежди той.

– Нали каза, че ако победя, вече ще се казваш Алвис Алкумус.

После двамата с Делф си тръгнахме, кикотейки се, а Хари Две въртеше опашка край нас.

– Напред към следващия кръг – потупа ме по гърба Делф, макар да изглеждаше малко тъжен, задето се е разминал с възможността да поотупа Нон. – Остават ти само още три и ще си шампион.

– Не съм сигурна, че ще издържа толкова много – отвърнах, поглеждайки го изпод полузатворения си клепач. И действително имах чувството, че триковете и стратегиите ми са на привършване.

Куцукахме редом по улицата върху изстрадалите си крака, когато насреща ни се зададе тичешком един Уъг на име Тадеус Кичън. Той работеше на Мелницата заедно с Делф и имаше трима Младоци. Лицето му бе пребледняло и едва си поемаше дъх.

– Делф, трябва да дойдеш веднага – избъбри запъхтяно.

– Защо, какво се е случило? – попита разтревожено Делф.

– Баща ти... Стана ужасна злополука на Стената. – После се обърна и се втурна обратно.

Делф начаса захвърли тоягата, на която се подпираше, и забравил за раните си, се понесе с пълна скорост, следван от кучето и мен.

QUADRAGINTA

РУХВАНЕТО

Ужасна злополука.

Това бяха думите на Тадеус Кичън.

И все пак те не ни подготвиха за гледката, която ни очакваше.

Дъф Делфия лежеше върху няколко дъски пред огромната и уродлива Стена, която вече ми изглеждаше не по-малко зла и противна от всяко чудовище, което бях срещала. Делф се втурна и коленичи до пострадалия. От пръв поглед се виждаше, че краката му са сплескани като пихтия. Той целият се гърчеше, обезумял от болка, докато двама Знахари се трудеха трескаво над него с инструментите, превръзките и мехлемите си.

– Тук съм – улови го Делф за ръката. – Тук съм, татко.

– Какво се е случило? – попитах.

– Цял ред талпи се срина ей оттам – посочи Кичън, който стоеше зад мен. – Затисна му краката, навсякъде се разхвърчаха кръв и кости. Никога не съм виждал такова нещо, направо страх да те хване. И най-отвратителното беше, че...

– Добре, добре, схващам идеята – вдигнах ръка, обръщайки се притеснено към Делф.

Погледнах към зейналата дупка високо в горния край на Стената.

– Как, по дяволите, стана това?

– Една от металните ленти се скъса, ето как.

Извърнах глава толкова рязко, че щях да си счупя врата.

Метална лента да се скъса? От онези, които изработвах аз?

– Колко пъти повтарям, ама няма кой да слуша – продължаваше с назидателен тон Кичън. – Щураме се тук като обезумели, затова сме я втасали като кучето на нивата. Ранени Уъгове. Смачкани Уъгове. Загинали Уъгове. И за какво? За няколко побити кола, дето ще удържат Кръвниците толкова, колкото и моята Женска с точилката си. Чавка му е изпила акъла на оня, дето е измислил цялата работа, мен ако питате, ама нейсе.

– Всъщност, никой не те е питал, Тадеус Кичън – не издържах аз.

Междувременно Делф се бе вторачил право в мен и лицето му изразяваше смесица от емоции, но за мен основната, която се открояваше сред тях, бе разочарование. Разочарование от немарливата ми работа. То се стовари отгоре ми със сила, по-голяма дори от тази, с която трупите бяха премазали баща му. Съзнанието ми бе така обсебено, че дори не чух как един от Знахарите нарежда пострадалият да бъде откаран в Болницата.

Дойде каруца, теглена от як Слеп, и Дъф, вече в безсъзнание, бе натоварен на нея. Аз помагах на останалите да го качат, докато Делф само стоеше и гледаше безпомощно отстрани. Накрая го сграбчих за ръката и му казах:

– Ти върви с баща си. Аз ей сега ще дойда.

Щом каруцата се отдалечи, отидох до мястото на срутването. Няколко Уъга оглеждаха купчината паднали греди, но аз съсредоточих вниманието си върху металната лента. Можех ясно да видя върху нея инициалите си – отпечатвах ги на всяка една, която излизаше от ръцете ми. Но тази тук беше разкъсана на две неравни парчета. Не можех да си представя как е възможно това. В спецификациите всичко бе подробно пресметнато, а аз ги следвах по-съвестно отвсякога по простата причина, че добре знаех какъв огромен товар ще трябва да носят.

Но когато коленичих, за да видя по-добре, ченето ми увисна. Върху лентата бяха добавени две нови отверстия, при това значително по-широки от онези, които пробивахме във фабриката – с около десет сантиметра, по моя груба преценка. Разкъсването минаваше точно през средата на едно от тях. За мен бе кристално ясно, че именно това е причината за отслабването на целия елемент.

– Ето, тук се вижда къде се е скъсало – викна Кичън, сочейки през рамото ми.

– Кой е добавил тези дупки и ги е направил по-големи от останалите? – изгледах го раздразнено.

Той се надвеси и се почеса озадачено по тила.

– Да пукна дано, наистина са по-големи.

– И не са правени в Комините. Откъде са се взели тогава? – настоях аз.