Довършителката

Към нас се присъедини друг Уъг, малко по-висок от мен, с четинеста брада и едри, възлести ръце. Бях го виждала из Горчилище, но не знаех името му.

– Конструктивна промяна – рече важно той.

– И защо? – попитах.

– Защото така се разтягат, ето защо. И всяка една може да захване повече трупи. Просто, нали? Сами им правим новите отвори, тук на място.

– Но от това якостта им намалява. А и те поначало не са предназначени да носят толкова много греди – посочих бъркотията от натрошен дървен материал върху земята. Изправих се и го изгледах сурово. – Спецификациите не бива да се променят.

Той изду гърди и като подпъхна палци под връвта, която крепеше панталоните му, изфуча:

– Какво ти разбира пък една Женска?

– Аз изработвам лентите в Комините – отсякох. – Аз съм Довършителката. – Погледнах нагоре към Стената. – Колко още такива ленти сте използвали? – Той не отговори. – Сграбчих го за яката и го разтърсих яростно. – Колко още?

– Ей – облещи се Уъгът, – ти да не си оная Женска от Дуелума?

– Същата, дето днес наби Нон – вметна Кичън, поглеждайки ме плахо.

– Колко още?! – изкрещях.

– Още много – обади се спокоен глас.

Обърнах се и я видях пред себе си, облечена в сияйното си наметало, като бяла перла сред море от тор.

– Остави бедния Хенри на мира, Вега – рече Моригон. – Не мисля, че заслужава да бъде удушен само задето си върши работата.

Пуснах „бедния“ Хенри и я доближих.

– Знаеш ли какво се е случило с Дъф? – попитах. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи на две от напрежение.

– Бях надлежно информирана за злощастния инцидент. Ще отида да го посетя в Болницата.

– Ако е още жив – процедих.

Друг Уъг отиде до нея и й подаде руло пергамент и перодръжка. Тя го прегледа, отбеляза нещо върху него и накрая постави витиеватия си подпис, който зае почти половин педя. Даде ми знак да я последвам и двете се отдалечихме встрани.

– Говорихме за саможертвите, Вега. Виждам, че все още не си усвоила този урок така добре, както би ми се искало.

– Онзи, който е подменил конструкцията на лентите, е отговорен за случилото се с Дъф – размахах пръст под изящната и брадичка. – Негодникът заслужава да бъде пратен във Валхал.

– Странно, че тъкмо ти настояваш за това – отвърна тя, поглеждайки вляво от себе си.

Проследих погледа й и видях не друг, а собствения си брат, седнал върху импровизирана платформа зад наклонено бюро, отрупано с планове и чертежи. За втори път през последните няколко минути челюстта ми увисна.

– Джон е подменил конструкцията? – успях да промълвя задавено. Гласът ми сякаш се бе изгубил, заедно със самоувереността.

– Той направи изчисленията и се произнесе, че е безопасно – отвърна Моригон така спокойно, сякаш диктуваше рецепта за курабийки.

От самодоволното и отношение гневът ми кипна с нова сила.

– Е, ето доказателството колко е безопасно – рекох, сочейки към натрошените отломки. – Джон може да е гениален, но никога през живота си не е построил дори кучешка колиба. – Гласът ми се извиси. – Не може да очаквате, че ще го хвърлите направо в дълбокото и няма да допуска грешки. Не е честно да искате това от него.

– Никой не го е искал, напротив. При начинание от подобен мащаб грешките са неизбежни. Трябва да се учим от тях и да вървим напред.

– Ами Дъф?

– Ще бъде сторено всичко необходимо за облекчаване на положението на господин Делфия.

– Но той е зверообучител! Как ще упражнява професията си без крака?

– Сигурна съм, че Съветът ще му отпусне пенсия по инвалидност.

– Ами самочувствието му? Любовта към работата? Нима те могат да бъдат изкупени с няколко жалки монети?

В очите ми избиха сълзи, защото единственото, за което можех да мисля, бе злощастното изражение на Делф, разочарованието в погледа му. Сякаш аз го бях подвела, аз бях отнела краката на неговия баща, а нищо чудно и живота му.

– В момента си под влияние на емоциите, Вега. Не може да се очаква да мислиш трезво при тези обстоятелства.

При вида на царствената и, снизходителна физиономия и тези очи, които сякаш дефинираха самото понятие за надменност, емоциите ми отведнъж се охладиха и аз започнах да мисля напълно ясно въпреки хаоса, бушуващ в съзнанието ми.

– Аз също съм те виждала под влияние на емоциите, Моригон – изрекох с тон, не по-малко овладян от нейния. – Прекрасната ти червена коса стърчеше на всички страни, скъпата ти наметка беше изпоцапана, а в очите ти имаше не просто сълзи, а страх. Истински страх. Видях това и още много други неща.

Забелязах, че дясната и буза едва забележимо потрепна, но продължих, най-вече защото думите сами се лееха от устата ми.

– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.

Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.