Допустим риск

— Аз също не забравям — присъедини се и Елинор. — Откакто вземам „Ултра“, мисълта ми е много по-пъргава, а паметта — доста по-силна.

— Същото е и при мен — подкрепи я Глория. — Смятам, че Франсоа е прав. Просто прекаляваме с работата.

— Въпреки това Ким има основания — подкрепи я Едуард неочаквано. — Пропаданията в паметта сигурно са свързани с „Ултра“ и затова трябва да бъдат включени в клиничните протоколи. Но това не е нещо, заради което да си губим съня. Дори и да се наблюдава в някои случаи, смятам, че рискът е допустим, като знаем колко благотворно се отразява като цяло лекарството върху умствената дейност.

— Съгласна съм — рече Глория. — Същото е, както при Айнщайн, който, докато е разработвал теорията на относителността, непрекъснато е забравял разни делнични подробности. Умът сам решава какво да съхрани и какво да изхвърли. В края на краищата не е чак толкова важно по колко пъти си миеш зъбите.

Входната врата се затръшна и всички извърнаха очи натам — в лабораторията рядко се отбиваха посетители. Беше Стантън.

— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна. — Днес никой ли не работи?

Елинор се завтече да му поднесе чаша шампанско.

— Малка наздравица — каза Едуард и вдигна своята. — Да пием за грижовния ти характер, който ни подтикна да започнем да вземаме „Ултра“. Всеки божи ден се радваме на прекрасните резултати.

Всички прихнаха за кой ли път и отпиха от шампанското.

— Хич не мисли, че не работим — успокои го Едуард. — Работим, и още как! При това напредваме главоломно. Вече си вземаме кръв, заделяме и урина за изследванията.

— Всички без Франсоа — уточни Глория, колкото да се заяде. — Той вечно забравя.

— Да, в това отношение имаме известни затруднения с непокорния му нрав — потвърди Едуард. — Но ги преодоляхме, като залепихме капаците на тоалетните чинии с тиксо и сложихме надпис „ЗАДРЪЖ“.

Всички пак избухнаха в смях. Глория и Дейвид дори оставиха чашите, за да не ги разплискат.

— Весело си живеете — изгледа ги Стантън.

— Имаме си причина — отвърна Едуард.

После го посвети в откритието за строежа на свързващия белтък и не пропусна да отбележи, че тъкмо на лекарството „Ултра“ се дължи явно подобрената умствена дейност на всички в екипа.

— Е, това наистина е чудесна новина! — успокои се Стантън и с ентусиазъм се зае да наваксва пропуснатото количество питиета от началото на купона. Ким се възползва от появата на Стантън, за да се извини и да си тръгне.

Насочи се към замъка. Смяташе най-напред да прибере писмото на Томас Гудман в кутията за библии, където бяха всички останали документи, свързани по един или друг начин с Елизабет. Когато наближи величествената сграда, видя, че иззад дърветата излиза полицейска кола. Човекът на волана, изглежда, също я видя, понеже автомобилът на мига свърна по пътя към замъка и се насочи към младата жена.

Ким спря и зачака. Колата спря и от нея слязоха същите двама полицаи, отзовали се и на повикването след смъртта на Бафър. Били докосна козирката на шапката си и поздрави Ким.

— Дано не ви притесняваме — подхвана полицаят.

— Да не се е случило нещо? — обезпокои се тя.

— Искахме да питаме дали след смъртта на кучето сте имали други неприятности — обясни Били. — В околността има доста прояви на вандализъм, да си рече човек, че маскарадът по случай Вси светии е започнал месец по рано.

Тук, в Салем, маскеният бал за Вси светии наистина е страхотен — поясни вторият полицай, Хари. — За нас това е най-неприятното време.

— За какъв вандализъм говорите? — поинтересува се Ким.

— Обичайните дивотии — отвърна първият полицай. — Преобърнати боклукчийски кофи, разпилени отпадъци. Изчезнали са и още домашни любимци, открихме трупчетата на някои от тях по алеите в гробището „Грийнлон“.

— Още се притесняваме да не би в околността да върлува побесняло животно — вметна и Хари. — По-добре дръжте котката вътре в къщата, още повече че имението ви е голямо и залесено.

— Според нас са се развихрили местните хлапетии. Всичко това не може да е направено само от един звяр. Така де, колко кофи за боклук може да обърне миеща мечка за една нощ! — подсмихна се полицаят.

— Признателна съм ви, че сте били толкова път, за да ме предупредите — рече Ким. — След смъртта на кучето не сме имали главоболия, но ще внимавам котката да не излиза навън.

— Ако се случи нещо, обадете ни се — каза полицаят. — Трябва да държим нещата под контрол, докато не е станало късно.

Ким загледа как полицейската кола прави обратен завой и потегля към портата на имението. Понечи да влезе в замъка, когато чу, че Стантън я вика. Обърна се и видя, че той върви към нея откъм лабораторията.

— Какво, по дяволите, търси полицията тук? — заразпитва тревожно братовчед и веднага щом наближи. Ким му обясни, че се притеснявали да не би в околността да върлува болно от бяс животно.

— Вечно изниква нещо, човек дъх не може да си поеме — изпъшка братовчед и.

— Слушай, искам да си поговорим за Едуард. Имаш ли малко време?

— Разбира се — отвърна младата жена и се запита какво ли има пак. — Къде искаш да поговорим?