Допустим риск

Тази вечер реши да не заспива, докато Едуард не се прибере. Вече минаваше един след полунощ, тя още четеше, когато чу как входната врата се затръшва и той се качва по старото скърцащо стълбище.

— И таз добра, не си заспала! — възкликна мъжът, след като надзърна в стаята и. — Книгата явно е много увлекателна, щом те държи будна до среднощ.

— Не съм уморена — отвърна Ким. — Ела, де!

— Едвам се държа на крака — изпъшка Едуард. Влезе в стаята и докато се прозяваше, помилва разсеяно котката. — Искам час по-скоро да си легна. Мине ли полунощ, и като по часовник веднага ми се доспива ужасно. И най странното е, че налегне ли ме умората, заспивам на мига. Трябва да внимавам да не заспя както седя. А легна ли, край, пиши ме заспал.

— Забелязах — потвърди тя. — В неделя вечер дори не беше угасил лампата.

— Сигурно трябва да ти се сърдя — усмихна се Едуард. — Но не съм злопаметен. Знам, че ми мислиш доброто.

— За какво говориш? — учуди се Ким.

— Защо се преструваш на невинно агънце, Кума Лисо? Сякаш не знаеш! — заяде се Едуард. — Говоря ти, че ни в клин, ни в ръкав Стантън се загрижи за моето здраве. Още щом си отвори устата, бях наясно, че ти имаш пръст в тази работа. На братовчед ти не му е в стила да е чак толкова състрадателен.

— Каза ли ти какво сме се споразумели?

— Какво?

— Той прие да се опита да те накара да не вземаш лекарството, ако аз пък те убедя да не се бъркаш във финансите на фирмата.

— И ти ли, Бруте! — възропта с комична театралност ученият. — Сега я втасахме! Двамата души, които смятам за най-близки, ми кроят шапка!

— Както сам каза, за твое добро е — възрази младата жена.

— Все мога да реша кое е за мое добро — подметна Едуард, но не беше ядосан.

— Въпреки това си се променил — настоя тя. — Дори според Стантън си заприличал на него.

Ученият се засмя от все сърце.

— Това се иска! Открай време съм си мечтал да бъда оправен и непукист като него. Жалко, че баща ми вече не е сред живите. Може би най-сетне щеше да остане доволен от мен.

— Това не е шега работа.

— Изобщо не се шегувам — възрази Едуард. — Предпочитам да съм пробивен, отколкото свит и срамежлив.

— Да, чудесно наистина, но аз ти говоря за друго: че е опасно да вземаш лекарство, което не е било изпробвано. Освен това не се ли запитваш дали е морално да се кичиш с черти, които не си придобил от горчив собствен опит, а от някакво лекарство? Така все едно лъжеш другите. Едуард приседна на крайчеца на леглото и.

— Ако случайно заспя, повикай кулокран да ме премести оттук — засмя се отново той. За кой ли път се прозина и се опита да затули с юмрук устата си. — Слушай, съкровище — подхвана мъжът. — Лекарството „Ултра“ не е неизпробвано, просто не е изпробвано докрай. Но е доказано, че не е токсично, и това е най-важното. Ще го вземам и занапред, освен ако не се появи сериозно странично действие, в което искрено се съмнявам. Колкото до втория ти довод, за мен е повече от ясно, че някои неприятни черти на характера, в моя случай срамежливостта и саможивостта, само се засилват с опита. Прозак — донякъде, и сега „Ултра“ в по-голяма степен, разкриха истинската ми същност, човека, чийто характер е бил потискан от низ неприятни житейски изживявания. Характерът ми, какъвто е той сега, не е бил изобретен от „Ултра“ и аз не лъжа никого — това е моето истинско „Аз“, незамъглено от житейските обстоятелства. — Едуард се усмихна и потупа Ким през завивките по крака. — Уверявам те, никога не съм се чувствал така добре. Не се притеснявай. Единственото, за което се безпокоя, е колко трябва да вземам „Ултра“, та сегашното ми „Аз“ да не изчезне в мига, в който го спра, за да бъде изместено от предишното ми саможиво, свито „Аз“.

— В твоите уста звучи толкова разумно! — въздъхна Ким.

— То си е разумно — потвърди ученият. — Така искам да бъде. По дяволите, нямаше сега да се налага да се променям, ако баща ми не беше такъв кретен.

— Ами параноята и това, че понякога забравяш?

— Каква параноя? — изненада се Едуард.

Ким му напомни как сутринта е идвал чак до къщата, за да се обади по телефона, и е накарал Стантън да разговарят извън лабораторията.

— Това не е никаква параноя — възмути се той. — Онези, моите в лабораторията, са се превърнали в най-ужасните клюкари, които някога съм срещал. Просто се опитвам да се предпазя, за да не си врат носа, където не им е работа.

— Но и на мен, и на Стантън ни прилича на параноя.

— Е, не е параноя, уверявам те — усмихна се Едуард. Беше се подразнил, че го обвиняват в мания за преследване, но сега вече му беше минало. — Виж, наистина забравям някои неща, но изобщо не страдам от параноя.

— А защо да не спреш сега лекарството? Ще продължиш да го вземаш по време на клиничната фаза.

— С теб не може да се излезе на глава! — възропта мъжът. — А и сега не ми е до препирни. Останал съм без капчица сили, очите ми се затварят. Извинявай. Ще продължим утре, ако желаеш. А сега трябва да си лягам.

Наведе се, целуна Ким по бузата и се запъти сънено към стаята си. Няколко минути обикаляше из помещението, после всичко утихна. Ким го чу как диша дълбоко.