Щом се върна в имението, Ким се насочи право към замъка. Около пристройките завари невероятно безредие — пред вратата, по стълбището, та чак до първата площадка беше нанесена кал, съчки, шума, до сами прага се въргаляше картонена кутийка от китайска храна. Сякаш неведома сила бе вилняла и с гняв бе пиляла боклуци където завърне. Младата жена изруга едва чуто и решително се отправи към килера за парцал и кофа. Възмущението от „любезните наематели“ я зареди с достатъчно енергия, за да измие цялото стълбище и да тръшне изтривалката от парадния вход пред вратата на пристройката. Надяваше се това да се приеме като достатъчно ясен намек, та да не се налага да пише гневни бележки, или да се кара открито с безотговорните си гости.
Най-сетне привърши, слезе в дълбоката изба и се залови за работа с архивите. Все още не и бе минал ядът и тя разсеяно прелистваше една папка, когато погледът и попадна върху някакво писмо, забутано между служебните документи. Затаи дъх. Измъкна плика от връзката и го разгъна. Беше от Томас Гудман до Роналд.
17 август 1692 година град Салем
Господине,
Много са злочестините, сполетели нашия богобоязлив град. За мен бе голяма беда, че бях замесен пряко волята си. Сърцето ми се свива при мисълта, че сте си помислили лошо за мен и за дълга ми като благопристоен член на енорията и че отказвате да разговаряте с мен по въпроси от взаимен интерес. Вярно е, че в името Божие и с чиста съвест свидетелствах срещу покойната Ви съпруга на съдебния процес срещу нея. По ваша молба посетих дома Ви, та, ако е необходимо, да предложа помощ. В оня съдбовен ден заварих пътната врата отворена, въпреки че навън камък се пукаше от студ, а масата беше отрупана с гозби, сякаш някой е прекъснал вечерята, всичко обаче в стаята беше преобърнато с краката нагоре, имаше и счупени предмети, а по пода се червенееха капки кръв. Притесних се да не би да е имало индианско нападение и домочадието Ви да е пострадало. Но заварих дечурлигата — и Вашите, и младите бегълки — на горния етаж, трепереха като листо от страх и ми рекоха, че докато се хранели, жена Ви получила пристъп, не била на себе си и хукнала при добитъка. Отидох със свито сърце там и я повиках в тъмното. И що да видя — тя дойде като подивяла и ме уплаши много. По ръцете и дрехите и имаше кръв, тя носеше своето творение. Със смут в душата я успокоих с опасност за живота си. Със същата цел постъпих така и с добичетата — и те бяха уплашени, ала бяха живи и здрави. За това казах истината в името Божие.
— Нещастните хора! — прошепна Ким.
Личеше си, че Томас е объркан и покрусен, задето е притиснат между приятелството и онова, което според него беше истина. Ким почувства как и се къса сърцето за несретната Елизабет, но едновременно с това в писмото се прокрадваше и нещо ново — говореше се за кръв и насилие. Ким бе обзета от смут. Дори не пожела да си представи какво е правила Елизабет с добитъка в обора, но волю-неволю се видя принудена да признае пред себе си, че това не е шега работа.
Отново пробяга с поглед по редовете. Стори и се странно: животните били здрави, но по тях имало кръв; дали пък Елизабет не бе правила нещо със себе си? Ким потрепери при мисълта, че жената може би сама се е осакатила. Подозрението се засилваше от това, че в писмото Томас споменаваше как по пода в къщата имало капки кръв. Но там се описваха и счупени предмети — значи кръвта би могла да е и от случайно получена рана…