Допустим риск

Едуард я целуна лекичко и побърза да се върне в лабораторията. Ким тръгна към замъка. Но едва бе направила няколко крачки, когато я обзе тревога за котката. Цяла сутрин не я бе виждала. Обърна посоката и забърза към къщата. Още от вратата я повика. Изтича нагоре по стълбите и нахълта в стаята. Камък и падна от сърцето: писаната се бе свила на пухкав кравай насред леглото. Ким се завтече и я притисна до себе си. Мекото кълбо се размърда с неохота и я дари с презрителен поглед — не и допадна, че я будят.

Дали не трябваше и тя да се престраши? — флакончето с „Ултра“ стоеше на тоалетката и я изкушаваше. Едно хапче — и край на притесненията, край на страховете и съмненията! Сама бе видяла в какъв човек се превърна Едуард, какво толкова се чуди! Дори си наля чаша вода.

Но не глътна капсулата. Запита се дали всъщност Едуард не се е държал твърде безсърдечно. Всъщност, това беше очевидно! От онова, което бе чела знаеше, а и по интуиция усещаше, че е хубаво човек да се отдава на мъката си, стига да не позволява тя да го смазва и че това е необходимо на човека чувство. Дали Едуард нямаше да плати в бъдеще за това, че го потиска? Тласкана от тази мисъл, Ким върна капсулата в шишенцето и се престраши да отиде още веднъж в лабораторията.

Изненада Едуард, без другите да я забележат. Щом Едуард я видя и понечи да каже нещо, тя долепи пръст до устните си — да мълчи. Хвана го за ръка и го изведе навън. Щом входната врата се затвори зад тях, Едуард се усмихна и прошепна заговорнически:

— Какво, по дяволите, те прихваща? Магия ли ще правим?

— Искам само да поговоря с теб — обясни младата жена. — Притеснявам се, че ако вземаш лекарство като „Ултра“, което притъпява такива душевни състояния като скръбта, не е изключено в бъдеще да плащаш скъпо и прескъпо и да отприщиш тежък отрицателен страничен ефект, който няма как да предвидиш.

Едуард се усмихна и поклати бавно глава. Беше възхитен.

— Интересно становище, но не го споделям. То почива върху погрешното схващане, че съзнанието, разумът, мозъкът са откъснати по някакъв загадъчен начин от физическото тяло. Тази стара хипотеза беше опровергана с проведени наскоро опити, от които се вижда, че тяло и съзнание са едно дори по отношение на настроението и чувствата. Доказано е, че чувствата са биологично предопределяни — например влияят се от лекарства като прозака, които променят равнищата на невротрансмитерите. Прозакът наистина направи истинска революция в представите ни за мозъчната дейност. Така че, бъркаш.

— Но… как така! Подобни разсъждения лишават човека от човешкото в него! — възрази Ким.

— Ще ти го обясня по друг начин — продължи той. — Да вземем болката. Как мислиш, трябва ли да вземаме лекарства против болка?

— Болката е друго — каза Ким, но вече бе съзряла философския капан, който Едуард и е заложил.

— Не мисля — завъртя глава той. — И болката е биологично обусловена. Щом и физическата, и психическата болка са биологично обусловени, значи трябва да бъдат лекувани по еднакъв начин — с добри лекарства, действащи само върху онези части от мозъка, които са в дъното на болката.

Ким се почувства притисната до стената. Идеше и да попита Едуард къде е щял да бъде светът днес, ако Бетховен или Моцарт са вземали лекарства срещу тревога и депресия. Но не каза нищо. Знаеше, че няма смисъл. Ученият у Едуард го заслепяваше.

Той я притисна страстно до себе си и се впусна да обяснява колко и е признателен, че се интересува от работата му. Сетне я погали по главата…

— Ако искаш, ще поговорим още за това — рече Едуард. — Но сега трябва да се връщам в лабораторията — стига съм мързелувал.

ЧЕТВЪРТЪК, 29 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

През следващите няколко дни Ким отново и отново се бори с изкушението да посегне към „Ултра“. Вече бе толкова притеснена, че безсънието я тормозеше всяка нощ. Ала всеки път, когато бе на косъм да вземе лекарството, се отказваше в последния момент. Реши, вместо да се тъпче с лекарства, да използва безпокойството като двигател. Всеки ден работеше по десетина часа в замъка и си тръгваше едва след като се стъмнеше и вече и бе трудно да разчита изписаните на ръка страници.

Забелязваше, че учените спят в замъка само по калта пред входовете и на двете крила. Е, съвсем в реда на нещата си бе да цапат, но количеството кал и се стори възмутително и според нея издаваше липса на възпитание и такт.

Едуард пак беше във весело настроение и я обграждаше с внимание. Във вторник дори и прати в къщата огромен букет с бележка, на която пишеше „С обич и признателност“ — съвсем както в доброто старо време.

В четвъртък сутринта точно когато тя се канеше да тръгне към замъка, Едуард нахълта бесен в къщата, хласна вратата и метна тефтерчето с телефоните на масата. Младата жена веднага застана нащрек.

— Да не се е случило нещо?

— То оставаше да не се е случило! — изруга той. — Трябваше да идвам чак до тук, за да говоря по телефона. На онези кретени в лабораторията им дай да подслушват телефонните ми разговори. На път съм да полудея с тях!