Допустим риск

— Снощи — отвърна другият мъж. — Обикновено спи при мен, но може и да съм го пуснал навън. Не помня. Случва се да се скита по цяла нощ. Това никога не ме е притеснявало, все пак имението е голямо, а и кучето не пречеше на никого.

— Снощи го нахраних към единайсет и половина — включи се и Ким. — Оставих го да яде в кухнята.

— Да не си го пуснала навън? — попита Едуард.

— Не. Нали ти казах, оставих го в кухнята.

— Сутринта, като станах, не го видях — озадачено произнесе той. — Но не се притесних. Реших, че ще се появи в лабораторията.

— А нощес да сте чули нещо необичайно? — поинтересува се полицаят.

— Спал съм като заклан — отговори Едуард. — Спя много дълбоко, особено напоследък.

— И аз не съм чула нищо — потвърди Ким.

— В участъка предполагаме, че върлува побесняло животно — намеси се и вторият полицай, Хари Конърс. — Имате ли други домашни животни?

— Имам котка — рече Ким.

— Не е зле следващите дни да не я изпускате от очи — посъветва Били.

Полицаите прибраха химикалките и бележниците, сбогуваха се и тръгнаха към патрулната кола.

— Ами мъртвото куче? — извика подире им Едуард. — Няма ли да го занесете на съдебния лекар?

Двамата полицаи се спогледаха и отказаха в един глас. Едуард махна с ръка от досада.

— Два часа ги увещавах, предлагах им какво ли не, а те какво, вдигат се и си тръгват! — процеди той.

— Е, аз ще се връщам в лабораторията — обади се Елинор — за пръв път отваряше уста. Погледна Ким: — И не забравяй, обеща в най-скоро време пак да ни погостуваш.

— Ще дойда на всяка цена — отвърна другата жена. Беше смаяна, че тъкмо сега Елинор проявява такова внимание към нея, тя обаче изглеждаше съвсем искрена. Асистентката тръгна към лабораторията. Без да се помръдва, Едуард се бе вторачил в мъртвото куче. Ким извърна очи. Гледката беше ужасна, на нея чак и се пригади.

— Много ми е мъчно за Бафър — рече тя и сложи ръка върху рамото на Едуард.

— Добре си поживя — отбеляза той нехайно. — Ще отрежа задните крака и ще ги пратя на анатомите в медицинския факултет. Те сигурно ще кажат какво животно да търсим.

Ким отстъпи крачка назад и го изгледа шокирана. Не бе очаквала той хладнокръвно да предложи такова нещо. Само преди минута като, че бе мярнала сълзи в очите му.

— В багажника на колата има един парцал — рече ученият. — Ще увия в него трупчето.

Докато наближаваха сградата, на младата жена и хрумна нова ужасна мисъл. Тя рязко спря и сграбчи Едуард за рамото.

— Слушай! Ами ако смъртта и осакатяването на Бафър имат нещо общо с вещерството?

Едуард я погледна невярващо, после отметна глава и се разсмя гръмогласно. Трябваше да минат няколко минути, докато се поуспокои. Ким също прихна, смутена, че и е хрумнала такава дивотия.

— Стига де! — възропта тя по едно време. — Чела някъде, че черната магия и жертвоприношенията на животни вървят ръка за ръка.

— Ще си умра от смях с това твое развихрено въображение — успя да промълви Едуард, после отново се закиска до задавяне.

— Я ми кажи — подкани я той, след като си пое дъх, нима наистина смяташ, че след цели три века дяволът е решил да се върне в Салем и да насочи магиите си към мен и „Омни“?

— Просто направих връзка между жертвоприношенията на животни и магьосничеството — заоправдава се — Но го изтърсих, без да съм помислила. Пък и не искала да кажа, че вярвам в такива неща.

Едуард остави мъртвото куче на земята и я прегърна.

— Май прекаляваш със стоенето в замъка и с ровенето из пожълтелите от времето хартийки. След като нещата в „Омни“ потръгнат, ще идем на почивка. Ще заминем някъде, където можем да си полежим на слънце… На някой разкошен плаж, заобиколен с палми, край изумруденозелена вода… Какво ще кажеш?

— Ще бъде забавно — отвърна унесено младата жена и се запита за кога ли точно говори Едуард…

Не и се гледаше как той разчленява мъртвата животинка, затова остана пред лабораторията. Едуард се върна при нея след броени минути — освен кърпата с трупчето на Бафър носеше и лопата. Изкопа при входа на лабораторията плитък гроб. После се усмихна широко на младата жена.

— Смаяна съм колко леко преживяваш злощастието — тя изпитателно се вгледа в него.

— Сигурен съм, че се дължи на „Ултра“ — поясни Едуард. — Когато научих какво се е случило, бях направо смазан. Но това чувство бързо се разсея. Мъчно ми е за кучето, но я няма ужасната празнота, която ни наляга, когато се разделим с любимо същество. В края на краищата, смъртта е естествено продължение на живота. Пък и Бафър си поживя твърде добре за куче, което не бих отличил сред най-дружелюбните същества на света. Не си ли съгласна?

— Беше ти верен — дипломатично се измъкна Ким; не и се искаше да се впуска в забележки за нрава на псето.

— Ето ти още един пример защо трябва да опиташ лекарството — допълни Едуард. — Гарантирам ти, че ще се успокоиш. А знае ли човек, може да избистри и мисълта ти дотолкова, че да ти помогне да разкриеш истината за Елизабет.

— Според мен може да ми помогне само къртовския труд — вдигна рамене тя.