Допустим риск

— Използва се за онази част на мозъка, която наподобява мозъка на влечугите — поясни Франсоа. — Това, естествено, опростява твърде много нещата, но инак е удобно. Човешкият мозък се е развил от някакъв далечен предшественик, общ и за нас, и за влечугите, но това не означава, че е достатъчно да вземеш мозъка на някое влечуго и да му туриш отгоре две мозъчни полукълба.

Всички се засмяха. Ким също се усмихна. Нямаше как да устои на общото настроение.

— Колкото до първичните инстинкти — намеси се и Едуард, — и при нас те са като при влечугите. Разликата е, че нашите са обвити в какви ли не обществени и цивилизационни условности. В превод това ще рече, че мозъчните полукълба имат твърди връзки, които овладяват присъщото на влечугите поведение.

Ким си погледна часовника.

— Наистина се налага да тръгвам — извини се тя. — Трябва да хвана влака за Бостън.

— Наистина ли отиваш в Бостън? — попита Едуард.

— Да. Снощи реших да опитам още веднъж в „Харвард“. Намерих още едно писмо, в което се говори за доказателството срещу Елизабет. Насочи ме към друга следа.

— Успех! — пожела и той. — И приятно прекарване. Целуна я и се върна в лабораторията. Не я попита за последното писмо, което е открила.

Тя се отби в къщата — чувстваше се смутена, объркана и някак скована от прекомерното внимание, с което я бяха обградили учените. Сигурно и ставаше нещо. Преди и беше криво, че се държат толкова хладно и високомерно, сега пък се притесняваше, че ни в клин, ни в ръкав са така мили. Дали не ставаше прекалено капризна?

Колкото повече разсъждаваше над своята реакция, толкова повече си даваше сметка, че колегите на Едуард изведнъж са започнали да си приличат като две капки вода. Когато се бе запознала с тях, бе смаяна от особнячествата им, от странните им приумици и ярки характери. Чешити! — бе си помислила тогава. Сега всички бяха еднакво мили и… еднакво безлики. Странно… И плашещо.

Докато се преобличаше, не можеше да си избие от главата онова, което се случваше в имението. Усети как тревогата, накарала я да потърси Алис, отново нараства.

Влезе в хола, за да си вземе пуловер, поспря под портрета на Елизабет и се взря в прелестното и, ала въпреки това силно, волево лице. Върху него нямаше и следа от тревога. Запита се дали и тя някога се е чувствала толкова безпомощна като нея сега.

Качи се в колата и се отправи към железопътната гара — през целия път си мислеше все за Елизабет. Изневиделица и хрумна, че въпреки огромната пропаст във времето, има смайващи прилики между нейния свят и света на Елизабет. Елизабет е живяла в постоянен страх от нападения на индианците, а Ким не можеше да се отърси от мисълта за ширещата се престъпност. В ония години хората са се страхували от загадъчната едра шарка, която е косяла наред, днес всички трепереха от СПИН. В епохата на Елизабет необузданият материализъм е подкопавал пуританските устои на обществото, днес съвременниците на Ким волю-неволю бяха принудени да живеят в свят, заменил студената война с ударите на напористия национализъм и религиозния фундаментализъм. И в онези години ролята на жената се е променяла, което е хвърляло в смут всички, днес не беше по-различно.

— Колкото повече се променят нещата, толкова повече проличава, че си остават същите — изрече на глас тя старата поговорка.

Запита се дали тези сходства имат нещо общо с натрапчивото и усещане, че Елизабет се опитва да и каже нещо през столетията. Потрепери — мина и през ума, че може би и нея я чака участ, подобна на ориста, сполетяла Елизабет. Дали тя не се мъчеше да я предупреди тъкмо за това? Внезапно си спомни за кошмара, който бе сънувала онази нощ и ръцете и върху волана моментално станаха хлъзгави от влага. Обля я гореща вълна, после тръпки на студ. „Глупости! — тръсна глава Ким. — Внушавам си какво ли не. Така сама ще се докарам до лудницата“. Наложи си да диша дълбоко, повтаряше си, че няма повод да се бои от нищо. Но за всеки случай понамали скоростта.

Все по-разстроена, Ким полагаше големи усилия да се отърси от мрачните мисли. Успя, но само докато се качи във влака. Там те отново я връхлетяха.

— По дяволите! — изрече на глас Ким, при което жената до нея я измери подозрително с поглед.

Тя се извърна с лице към прозореца. Укори се, че е позволила въображението и съвсем да се развихри. В края на краищата тя беше свободен човек в свободна страна, разполагаше с възможности, за които нейната предшественица не би могла и да мечтае… Но пък тия зачестили пристъпи на неясна тревожност, страховете, които я връхлитаха непредвидимо, кошмарните сънища, необяснимото поведение на Едуард и колегите му, пък и тия странни съвпадения на дати и събития… Не знаеше какво да мисли — всичко се бе объркало в заплетено и парещо кълбо в съзнанието и, което не и даваше мира.