Допустим риск

Влакът наближаваше Северната гара в Бостън, а Ким все още не бе успяла да се пребори с тревогите си. Запита се дали наистина е чак толкова свободна. Прехвърли наум най-важните решения в живота си, например да стане медицинска сестра, вместо да се посвети на изобразителното изкуство или дизайна. Сетне си напомни, че живее с мъж, с когото има отношения, тревожно сходни с отношенията и с баща и едно време. На всичкото отгоре и бяха натресли в имението лаборатория и петима странни и чужди хора, които живееха в родовата къща — нещо, което, ако можеше да избира, за нищо на света не би допуснала.

Влакът се разклати и спря. Сякаш сляпа за всичко, което я заобикаля, Ким тръгна към метрото. Знаеше какъв е проблемът. Изпитваше чувството, че дори чува някъде в далечината гласа на Алис, която и обяснява, че за всичко е виновен нейният характер, това, че не се уважавала и обичала, че се подчинявала на всеки срещнат, че все мислела какво е най-добро не за нея, а за другите. И това ограничавало свободата и.

„Каква ирония!“, каза си младата жена. Елизабет с нейната самоувереност и решителност е щяла да се чувства прекрасно в днешния свят, докато в онази епоха тези качества безспорно са и навлекли ненавременна смърт. А пък самата тя — Ким, покорна и послушна — май е щяла да се чувства като риба във вода през XVII век… Ким въздъхна и си помисли: „Ето, пак прехвърлям всичко негативно върху себе си! Кога ще се отуча от това? Все пак не може да не съм наследила и нещичко от твърдостта на предшественицата си!“

Обхваната от нова решимост да разбули тайната на Елизабет, Ким се качи на метрото и се отправи към Харвард Скуеър. След петнайсет минути вече беше в кабинета на Мери Къстланд в университетската библиотека и чакаше тя да дочете писмото на Джонатан.

— Както личи, тази ваша къща е същинска историческа съкровищница — отбеляза Мери, след като вдигна очи от страницата. — Писмото е безценно.

Веднага повика по телефона Катрин Стърбърг и и го даде да го прочете.

Двете жени обясниха на Ким, че писмото е от период в историята на Харвардския университет, за който не са се запазили почти никакви свидетелства. Попитаха могат ли да го преснимат и младата жена им разреши.

— Значи трябва да намерим някакви препратки към „Рейчъл Бингам“ — каза Мери и седна пред компютъра си.

— Дано — въздъхна Ким.

Жената набра името върху клавиатурата, а Ким и Катрин загледаха през рамото и. По едно време Ким забеляза, че без да се усети, неволно е стиснала палци.

Върху екрана на монитора изникнаха две жени с името „Рейчъл Бингам“, но и двете бяха живели през XIX век и нямаха нищо общо с Елизабет. Библиотекарката опита още няколко трика, ала пак не се появи нищо.

— Ужасно съжалявам — рече Мери. — Но нали разбирате, че дори и да бяхме намерили някаква препратка, щеше да изникне друго непреодолимо препятствие — пожарът от 1764 година.

— Ясно — въздъхна Ким. — И този път ударихме на камък. А толкова се надявах…

— На всяка цена ще погледна в източниците си за новото име — съчувствено обеща Катрин.

Ким благодари на двете жени и си тръгна. Докато чакаше на перона обратния влак, се зарече следващите няколко дена да удвои усилията да подреди невъобразимата джунгла от архиви и материали в замъка.

Прибра се с колата в имението — смяташе да отиде право в замъка, но след като излезе от дърветата, видя, че пред къщата е спрял патрулен автомобил на полицейския участък в Салем. Разтревожи се какво ли се е случило и се насочи натам.

Когато наближи, видя, че Едуард и Елинор са застанали на моравата на около петдесетина метра от къщата и разговарят с двама полицаи. Елинор бе прегърнала Едуард през раменете.

Ким слезе от автомобила. Четиримата на моравата или не я бяха забелязали, или бяха прекалено погълнати от разговора, за да и обърнат внимание.

Младата жена тръгна към тях. След няколко крачки забеляза в тревата нещо, към което всички бяха насочили вниманието си.

Ким ахна — беше Бафър, кучето на Едуард. Мъртво. Гледката беше отблъскваща: задните му крачета бяха оглозгани до гола кост.

Тя погледна въпросително Едуард, който и кимна — владееше се, явно се беше съвзел от първоначалното стъписване.

— Сигурно си струва съдебният лекар да хвърли един поглед върху костите — каза Едуард. — Не е изключено да познае следите от зъби и по тях да определи що за животно е извършило това.

— Не знам дали съдебен лекар ще се съгласи да преглежда мъртво куче — възрази единият от полицаите, Били Селви.

— Но нали току-що споменахте, че от известно време сте имали няколко такива случая — напомни му ученият. — Според мен е редно да установите кое животно се е развилняло. Мен ако питате, е или куче, или миеща мечка.

Ким беше смаяна колко трезво и спокойно мисли Едуард въпреки загубата. Беше си възвърнал самообладанието дотолкова, че да обсъжда такива подробности като следите от зъби върху оголената кост.

— Кога за последен път видяхте кучето? — попита Били.