Дом на пръст и кръв

Хънт също си взе бърз леден душ й се преоблече, усмихвайки се леко, когато Брайс спря водата в своята баня, докато говореше с майка си.

— Да, Хънт е тук. — Думите й се носеха по коридора, през всекидневната и оттам в неговата стая. — Не, не съм, мамо, и той не е. — Тресна се чекмедже. — Това не е твоя работа и те моля повече никога да не ме питаш.

Хънт можеше да си представи какво е попитала Ембър дъщеря си, и в интерес на истината той щеше да направи с Брайс точно това, ако телефонът не беше иззвънял.

На площада не го беше интересувало, че цял град ги гледа: искаше единствено да я целуне, когато светлината на силата й поугасна и той свали криле. Брайс стоеше в обятията му и го гледаше, сякаш в нейните очи струваше нещо. Сякаш се нуждаеше само от него. И толкова.

Никой никога не го беше гледал така.

А като се върнаха в апартамента и я взе в скута си върху леглото, видя как бузите й поруменяха, докато гледаше устата му, и беше готов да направи последната крачка с нея. И да я прави цял ден и цяла нощ.

Първосветът й го беше възстановил до такава степен, че определено се чувстваше в състояние за секс. Дори копнееше за това — за нея.

Брайс простена.

— Страшно перверзна си, мамо, знаеш ли? — Тя изръмжа. — Е, щом си толкова ангажирана по шибания въпрос, защо ми се обаждаш? Не ти ли хрумна, че може да съм заета?

Хънт се усмихна и почти получи ерекция от пиперливия й тон. Цял ден можеше да я слуша как се троска на някого. Питаше се дали ще е толкова отракана, като я съблече отново. Като я накара да стене.

Първия път я бе довел до оргазъм с ръката си. Този път… Този път имаше планове за всички други начини, по които можеше да изтръгне онзи красив задъхан звук от гърдите й.

Хънт остави Брайс да се занимава с майка си, принуди мъжеството си да се укроти, грабна един временен телефон от чекмеджето си за бельо и набра номера на Исая, единствения, който беше запомнил наизуст.

— Слава на проклетите богове! — въздъхна Исая, чувайки гласа му.

Хънт се усмихна заради нетипичната му проява на облекчение.

— Какво се случва при теб?

— При мен? — изсмя се Исая. — Какво се случва при теб, дявол да го вземе?

Отговорът щеше да е твърде дълъг.

— В Комициума ли си?

— Да, и тук е същинска лудница. Току-що осъзнах, че вече аз командвам.

Тъй като Мика беше купчина пепел в кош за боклук, а и Сандриел не я бе сполетяла по-различна съдба, Исая, командирът на 33-ти, наистина ръководеше парада.

— Поздравления за повишението, приятел.

— Повишение друг път. Не съм архангел. И тези задници го знаят. — Исая се развика на някого от другата страна на линията: — Тогава извикай някого да почисти, мамка му.

После въздъхна.

— Какво стана с астерските боклуци, които обстрелваха града с ракети? — попита Хънт.

Идеше му да развърже светкавиците си срещу танковете им.

— Няма ги. Отзоваха ги.

Мрачният тон на Исая му подсказваше, че и той изгаряше от желание да им отмъсти. Хънт попита напрегнато:

— Наоми?

— Жива е. — Хънт благодари безмълвно на Ктона за милостта й, а Исая добави: — Слушай, знам, че си уморен, но има ли как да дойдеш? Ще си ми от полза в момента. Цялото това перчене ще секне веднага, ако видят, че и двамата държим юздите.

Хънт опита да не се наежи. Явно забавленията с Брайс щяха да почакат.

Защото робската татуировка на китката му означаваше, че все още е длъжен да служи на Републиката, все още е нечия собственост. И списъкът с вероятните му притежатели не изглеждаше добре. Цял късмет щеше да е, ако останеше в Лунатион, при наследника на Мика, и от време на време виждаше Брайс. Ако изобщо му позволяват да напуска Комициума.

Проклятие, ако изобщо му позволят да живее след случката със Сандриел.

Ръцете му затрепериха. Всяка следа от възбудата му изчезна.

Той нахлузи тениска. Щеше да намери начин да оцелее — да се върне към живота с Куинлан, който едва бе опитал. Нещо го накара да погледне китката си.

И примига недоумяващо. И още веднъж.

Брайс тъкмо си вземаше довиждане със смахнатата си майка, когато телефонът й даде сигнал за друго обаждане. Беше от непознат номер, тоест вероятно я търсеше Джесиба, затова Брайс обеща на Ембър да се чуят на другия ден и прие обаждането.

— Ехо.

Млад мъжки глас попита:

— Така ли поздравявате всеки, който ви се обади по телефона, Брайс Куинлан?

Познаваше този глас. Познаваше дългурестия тийнейджър, на когото принадлежеше, макар и да беше просто черупка за древния гигант вътре. За един от астерите. Беше го чувала безброй пъти по телевизията.

— Здравейте, Ваша Брилянтност — прошепна тя.

96

Ригелус, Светлата ръка на астерите, се обаждаше в дома й. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва задържаше телефона до ухото си.

— Проследихме действията ви днес и бихме искали да изразим признателността си към вас — заяви мелодичният глас.

Тя преглътна сухо, чудейки се дали най-могъщият сред астерите знаеше някак, че стои по хавлия и косата й капе по килима.

— Няма… нужда.

Ригелус се засмя тихо.

— Тежък ден имахте, госпожице Куинлан.

— Да, Ваша Брилянтност.

— Пълен с изненади за всички ни.