Дом на пръст и кръв

Хънт остана да нощува в легионерските квартири на Комициума. Брайс беше загубила представа от колко часа работят — цялата нощ и през целия безоблачен ден, а до залез вече толкова се умори, че Хънт нареди на Наоми да я занесе до апартамента. И вероятно да остане на пост, защото на сивкавата светлина преди зазоряване се открояваше фигура с тъмни криле, кацнала на отсрещния покрив. Брайс все пак надникна в стаята на Хънт и намери леглото му непокътнато.

Реши да не се замисля върху цялата работа, която бяха отметнали вчера, и онази, която ги чакаше — разпределяне на ръководните позиции в града, Отплавания за мъртвите и очакване на голямото обявление: кой архангел щяха да изберат астерите за господар на цяла Валбара.

Шансът да е свестен беше направо нищожен, но на Брайс не й се мислеше и за това. Тя излезе на още тъмната улица с нетърпеливия Сиринкс на каишка и прибра новия си телефон в джоба си. Беше успяла въпреки нищожните си шансове, затова се надяваше боговете да им се усмихнат отново и да убедят астерите да изпратят някого, който не е пълен психопат.

Поне Хънт вече нямаше да убива по нечия заповед. Да изкупува вината си. Щеше да е свободен, истински член на триариите, стига да искаше. Още не беше решил.

Брайс помаха на Наоми и ангелката й отвърна. Вчера беше твърде грохнала, за да възрази, когато Хънт настоя да й назначи охрана, защото не вярваше, че астерите, баща й и другите силни на деня ще стоят настрана от нея. След като Сиринкс си свърши работата и понечи да тръгне обратно към апартамента, Брайс поклати глава.

— Закуската ще е по-късно, приятел — каза му и се запъти към реката.

Сиринкс изскимтя недоволно, но закрачи с нея, душейки всичко по пътя си, докато не стигнаха до широката ивица на Истрос. Крайречният булевард пустееше в този ранен час. Тарион й се беше обадил предишния ден, за да я увери, че Речната кралица е готова да изпълни всяко нейно искане.

Брайс не събра смелост да попита дали тази неочаквана подкрепа се дължи на факта, че е незаконородената дъщеря на Есенния крал, елфка от рода Звезделф, или носителка на Рога на Луна. Може би на всичко това.

Седна на една от дървените пейки покрай кея. Костеният квартал беше като стена от виещи се мъгли отвъд водата. Мерите се бяха отзовали — бяха спасили мнозина. Дори видрите грабваха от най-малките обитатели на града и ги носеха към Синия двор. Домът на морета и океани се издигна до висотата на положението. Метаморфите — също.

Но елфите… Пет рози понесе най-малко щети. Сред елфите имаше най-малко жертви. И нищо чудно, при положение че техните щитове се бяха отворили първи. Без да допуснат случайни граждани в беда.

Брайс опита да потисне тази мисъл. Сиринкс скочи на пейката до нея, намести се с тракане на нокти по дървото и тупна рунтавия си задник до нейния. Тя извади телефона си и написа на Хвойна:

Кажи на мадам Кира, че ще присъствам на следващия й час по танци.

Хвойна й отговори почти незабавно:

Демони нападнаха града ни, а ти мислиш за танци?

Но след няколко секунди добави:

Ще й кажа.

Брайс се усмихна. Дълги минути двамата със Сиринкс седяха мълчаливо, загледани как сивкавата светлина преминава в бледосиньо. Докато по спокойната повърхност на Истрос не изплува златистата нишка на изгрева.

Брайс отключи телефона си. И прочете последните щастливи съобщения на Даника.

Светлината се разстилаше все повече по реката, позлатявайки кротките й води.

Брайс се усмихна топло, с парещи от сълзи очи, и прочете последните думи на Конър към нея.

Пиши ми, като се прибереш, за да съм спокоен.

Брайс написа отговора, който й бе отнел точно две години.

У дома съм.

Тя изпрати съобщението в пространството, молейки се да прелети през позлатената река чак до мъгливия остров.

Накрая изтри целия чат с Конър. И този с Даника. С всяко плъзване на палеца сърцето й олекваше, издигаше се заедно с изгряващото слънце.

След като най-сетне освободи приятелите си, стана от пейката и Сиринкс скочи на тротоара до нея. Тъкмо се обръщаше да тръгне към дома, когато малък проблясък отвъд реката привлече погледа й.

За част от секундата, само за миг, зората разгърна мъглите на Костения квартал. И разкри тревист бряг. Живописни спокойни хълмове. Зад бялата завеса се криеше не мрачна каменна земя, а свят на светлина и зеленина. И на този приказен бряг, с усмивки на уста…

Дар от Подземния крал, задето бе спасила града.

По лицето й се търкулнаха сълзи, докато гледаше почти невидимите фигури. И шестимата — седмата бе изчезнала завинаги, отдала вечността си за нея. Но най-високата фигура, застанала по средата с вдигната за поздрав ръка…

Брайс долепи длан до устата си и изпрати въздушна целувка на Конър.

Също толкова внезапно, колкото се бяха разгърнали, мъглите се затвориха. Но усмивката не падна от лицето на Брайс по целия път към апартамента й. Телефонът й извибрира и на екрана изскочи съобщение от Хънт.