Дом на пръст и кръв

Когато стигна до сградата си, Брайс извика на Марин да се скрие в мазето заедно с всички жители, които можеше да вземе със себе си. Да се обади на семейството и приятелите си и да ги предупреди да си намерят сигурно скривалище — някое бомбоубежище по възможност, — където да се укрият с каквито оръжия успеят да си осигурят.

Остави Сиринкс в апартамента, сложи му голяма купа с вода и махна капака на кутията със сухата му храна, за да се храни сам. Струпа няколко одеяла на дивана, загърна го добре и го целуна по пухкавата глава, после грабна каквото й трябваше и изхвърча през вратата.

Докато се качваше към покрива, облече коженото яке на Даника и сложи на гърба си меча на рода Фендир. Пъхна един от пистолетите на Хънт в колана на дънките си, преметна през рамо пушката му и натъпка колкото можа муниции в джобовете си. Като плъзна поглед през града, кръвта й се смръзна. Беше по-лошо — много по-лошо, — отколкото си беше представяла.

Мика не просто беше отворил портал към Ада в Сърцето. Беше отворил такъв във всички порти. Всяка от седемте кварцови арки се беше превърнала във врата към Ада.

Демоните се издигаха от порталите и плъзваха из беззащитния град сред паническите писъци на обитателите му.

Зави сирена. Предупреждение за опасност — и заповед.

Дебелите трийсет сантиметра автоматични врати на бомбоубежищата се отвориха, за да пуснат вътре струпалите се пред тях граждани. Брайс вдигна телефона до ухото си.

Хвойна по чудо отговори още на първото позвъняване.

— О, богове, Брайс…

— Скрий се на сигурно място!

— В безопасност съм — проплака Хвойна. — Тъкмо провеждахме генерална репетиция с няколко големи спонсори, и всички вече сме в най-близкото убежище, но... — Тя сподави стона си. — Брайс, казват, че ще затворят вратата по-скоро от предвиденото.

Брайс се скова от ужас.

— Трябва да приберат повече хора. Трябва да им дадат възможно най-много време.

— Казах им, но всички са в паника и не ме слушат — изскимтя Хвойна. — Не пускат човеци.

— Шибани копелета — процеди Брайс, наблюдавайки убежището на своята пресечка и уплашените тълпи, вливащи се вътре.

Бомбоубежищата можеха да бъдат затворени ръчно във всеки момент, иначе всички се запечатваха автоматично до час. И не се отваряха, докато заплахата не бъде отстранена.

Хвойна каза с пресеклив глас:

— Ще ги накарам да задържат вратата. Но Брайс, всичко е… — Сигналът прекъсна — вероятно защото навлизаше по-навътре в подземието. Брайс надникна на север, към театрите. На броени пресечки от Сърцето. — Пълен хаос. — Връзката пак изпращя. — … безопасност?

— В безопасност съм — излъга я Брайс. — Стой в убежището. Дръжте вратата отворена колкото може повече.

Само че Хвойна, кротката, решителна, смела Хвойна, нямаше как да усмири цяла паникьосана тълпа. Особено от членове на елита, убедени в правото си да оцеляват за сметка на всички други.

Гласът на Хвойна отново запращя, затова Брайс просто й каза:

— Обичам те, Хвойна.

И затвори.

Писа набързо на Джесиба за буквалния Ад, отприщил се в града, и понеже магьосницата не й отговори веднага, добави второ съобщение, с което я извести, че тръгва към хаоса. Защото все някой трябва да направи нещо.

От портата на Лунната гора също излитаха демони и Брайс се молеше Бърлогата вече да е обезопасена. Но поне там имаха десетки стражи и мощни предпазни заклинания. Някои части от града не разполагаха с никаква защита.

Затова Брайс хукна надолу по стълбището.

И не спря да тича, докато не изскочи в суматохата навън.

— От всички порти в града излизат демони — докладва Деклан сред настаналата врява.

Всички управници в залата и екипите им крещяха в телефоните си. В арките на всяка от портите имаше по една черна дупка. Сякаш в самите тях се бяха отворили нови невидими порти.

Виждаше само шест от тях на екраните си, защото в Костения квартал нямаше камери за наблюдение, но Хънт не се и съмняваше, че в Мъртвешката порта отвъд Истрос се е отворил същият мрак. Джесиба Рога дори не опита да се свърже с Подземния крал. Вместо това се взираше в екраните с пепеляво лице.

Не че има значение, помисли си Хънт, надниквайки над рамото на Деклан. Обитателите на Костения квартал и бездруго бяха мъртви.

Повечето от хората в залата опитваха да се свържат с някого — много обаждания оставаха без отговор. Сабин обстрелваше Амели с гневни заповеди, докато и двете опитваха да се обадят на алфите от глутниците си в града.

Всички екрани в конферентната зала показваха кошмарни кадри от камери из целия Лунен град. Хънт не знаеше къде да гледа. Всяка картина беше по-ужасяваща от предишната. Демони, които разпознаваше със смразяваща сигурност — най-лошите от най-лошите, — се изливаха в града през портите. Демони, които дори той едва бе унищожавал. Гражданите на Лунатион нямаха шанс.

Това не бяха от изтънчените, интелигентни демони като Аидас. Не, това бяха главорезите. Зверовете на Ямата. Дивите й кучета, гладни за лесна плячка.