Дом на пръст и кръв

— Щом толкова се притесняваш, че ще направя някоя глупост, защо изобщо ми казваш? — попита я Брайс.

Тъмните очи на Фурия я проучиха отново.

— Защото… просто реших, че трябва да знаеш.

Брайс се обърна към хладилника. Отвори го със замах.

— Хънт сам си изкопа гроба.

— И двамата не сте били.

— Не.

— Само дето мирисът му още е по теб.

— Живяхме заедно в този апартамент цял месец. Съвсем нормално е да мириша на него.

Беше платила абсурдна сума за премахването на кръвта от дивана й. И всички други следи от нещата, които бяха правили там.

Малка силна ръка затръшна вратата на хладилника. Фурия я прониза с поглед.

— Не ме баламосвай, Куинлан.

— Не те баламосвам. — Брайс позволи на приятелката си да види истинското й лице. Онова, за което баща й говореше. Което не се усмихваше и не го беше грижа за никого и нищо. — Хънт е лъжец. Той ме излъга.

— Даника е правила много сбъркани неща в живота си, Брайс. Знаеш. Винаги си знаела, но просто се правеше, че не е нищо особено, и извръщаше поглед. Не бих казала, че Хънт те е излъгал за това.

Брайс оголи зъби.

— Преживях тези неща.

— Кои?

— Всичко. — Тя пак отвори хладилника и изтика Фурия настрана. За нейна изненада Фурия й позволи. — Защо не се върнеш в Пангера, за да ме игнорираш още две години?

— Не съм те игнорирала.

— О, напротив — рече Брайс. — През цялото време говореше с Хвойна, но на мен не ми вдигаше и почти не отговаряше на съобщенията ми.

— С Хвойна е друго.

— Да, знам. Тя е специална.

Фурия примига насреща й.

— Ти беше на косъм да умреш онази нощ, Брайс. А Даника умря. — Гърлото й подскочи. — Аз ти дадох наркотиците…

— Аз купих лудокорена.

— А аз купих светлотърсача. Но вече не ми пука. Сближих се прекалено много с вас, а когато се сближа с някого, започват да се случват лоши неща.

— Обаче с Хвойна продължаваш да си говориш? — Гърлото на Брайс се затваряше болезнено. — Аз не си струвам риска, така ли?

Фурия изсъска:

— Отношенията ни с Хвойна не ти влизат в шибаната работа. — Брайс едва не ахна. Хвойна дори не й беше загатвала, че. — Ще спра да говоря с нея, когато изтръгна собственото си сърце, ясно?

— Ясно, ясно — каза Брайс и въздъхна тежко. — Любовта е над всичко.

Жалко че Хънт не го беше осъзнал. Или просто беше избрал архангелката, по която още линееше, и общата им кауза. И жалко че Брайс беше толкова глупава, че да повярва в нелепиците за любовта — и да й позволи да я заслепи така.

Фурия продължи с пресеклив глас:

— Вие с Даника ми бяхте приятелки. Две лекомислени кутрета, които влетяха в отлично подредения ми живот, а накрая едното умря. — Фурия й се озъби. — А аз. Не можах. Да се справя с това.

— Имах нужда от теб. Трябваше ми тук. Даника умря, а аз имах чувството, че загубих и теб. — Брайс не се съпротивяваше на паренето в очите си. — Тръгна си, все едно нищо не се беше случило.

— Не беше така. — Фурия въздъхна. — Мамка му, Хвойна нищо ли не ти е казала? — Когато Брайс не отговори, тя изруга отново. — Слушай, двете с нея се борехме с много от моите демони. Знам, че беше гадно да те оставя така. — Тя прокара пръсти през косата си. — Просто всичко… Всичко е по-объркано, отколкото можеш да си представиш, Брайс.

— Щом казваш.

Фурия килна глава.

— Да се обадя ли на Хвойна?

— Не.

— Ще имаме ли повторение на събитието отпреди две години?

— Не.

Хвойна явно й беше казала за онази нощ на покрива. Двете очевидно си споделяха всичко.

Брайс грабна буркана с бадемово масло, отвъртя капачката и си гребна с лъжица.

— Е, приятно изкарване на Върховната среща. Ще се видим след още две години.

Фурия не се усмихна.

— Не ме карай да съжалявам, че съм ти казала тези неща.

Тя срещна тъмния поглед на приятелката си.

— Преживяла съм всичко — повтори Брайс.

Фурия въздъхна.

— Добре. — Телефонът й извибрира и тя погледна екрана, казвайки: — Ще се върна след седмица. Да се видим тогава, а? И този път — без да си крещим.

— Хубаво.

Фурия закрачи към вратата, но спря на прага.

— Нещата ще се наредят, Брайс. Знам, че последните две години бяха гнусна работа, но всичко ще си дойде на мястото. Случвало ми се е и друг път, така че говоря от опит.

— Добре — отвърна Брайс, защото по обичайно студеното лице на приятелката й се четеше искрена загриженост. — Благодаря.

Фурия залепи телефона на ухото си, преди да затвори вратата.

— Да, пътувам — излъга. — Ами ако си затвориш проклетата уста и ме оставиш да карам, ще стигна навреме, дръвник такъв.

Брайс я погледа през шпионката, докато не се качи в асансьора. После прекоси всекидневната и погледа през прозореца как се качва в лъскава черна спортна кола, форсира двигателя и отпрашва нанякъде.

Сиринкс размахваше малката си лъвска опашка в краката й.

Мика беше върнал Хънт на предишната му господарка. На чудовището, което мразеше и от което се страхуваше най-много от всичко на света.

— Наистина го преживях — каза Брайс на химерата.

Надникна към дивана и почти видя Хънт да седи там с обърната шапка, загледан в мача по телевизията. Почти го видя да й се усмихва през рамо.

Буйният огън във вените й застина — и лумна в друга посока. Нямаше да загуби още един приятел.

Не и Хънт. Никога Хънт.