Дом на пръст и кръв

— Аха. Уведоми ме, че съм същото лайно като него. Били сме лика-прилика.

— Изобщо не си като него.

— Не продавай краставици на краставичар, Рун. — Тя тропна с пръсти по бара. — Както и да е, казах каквото имах за казване. — Забеляза Звездния меч в ножницата на хълбока му. Черната му дръжка не отразяваше първосвета в помещението. — Да не си дежурен довечера?

— Застъпвам в полунощ.

Благодарение на елфическия му метаболизъм уискито щеше да е напуснало организма му доста преди това.

— Е… успех.

Тя скочи от щъркела, но Рун я хвана за лакътя.

— Поканил съм разни хора у нас да гледаме заедно големия мач след няколко седмици. Защо не дойдеш и ти?

— Ще пропусна.

— Ела за първото полувреме. Ако не ти хареса, просто ще си тръгнеш.

Брайс огледа лицето му, претегляйки поканата, изписана там. Като предложение за мир.

— Защо? — попита го тихо. — Защо още си правиш труда?

— А ти защо още ме отблъскваш, Брайс? — парира той с напрегнат глас. — Не може да е само заради онзи спор.

Тя опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Ти беше най-добрият ми приятел — призна му. — Преди да се появи Даника, ти беше най-добрият ми приятел. И… Вече няма значение. — Още тогава беше решила, че истината не е от значение. Че няма да мисли за нея. Сви рамене, сякаш така можеше да облекчи товара, смазващ гърдите й. — Може да опитаме отново. Но ще бъде само пробен период.

По лицето на Рун се появи плаха усмивка.

— Значи ще дойдеш за мача?

— Бях поканила Хвойна у нас, но ще я питам дали е съгласна така. — Сините очи на Рун заблещукаха като звезди и Брайс побърза да натърти: — Не обещавам нищо.

Като стана от щъркела, брат й вече се хилеше до уши.

— Ще ти запазя място до мен.

70

Фурия я чакаше на дивана, когато Брайс се върна от бара. На същото място, където беше свикнала да вижда Хънт.

Брайс метна ключовете на масичката до входната врата и пусна Сиринкс, който напираше да се хвърли върху приятелката й.

— Здрасти — каза после.

— Ти си здрасти.

Фурия изгледа Сиринкс така, че химерата спря на място. И тупна пухкавия си задник на килима, размахвайки лъвска опашка в очакване тя да благоволи да го поздрави. След малко Фурия се смили над него и го погали по кадифените свити уши.

— Какво става?

Брайс изхлузи обувките си с високи токчета, развъртя уморените си стъпала по няколко пъти и се пресегна към гърба си да свали ципа на роклята. Богове, беше невероятно да не я боли кракът — и то изобщо. Тръгна към спалнята си, преди да дочака отговора, знаейки, че и оттам ще я чуе.

— Имам новина — каза небрежно Фурия.

Брайс съблече роклята си и свали сутиена си с въздишка на облекчение. Нахлузи свободно долнище и стара тениска и върза косата си на конска опашка.

— Нека позная — обади се от спалнята, докато пъхаше краката си в пантофи. — Най-сетне си осъзнала, че е скучно да носиш само черно, и искаш да ти помогна с избора на нормални дрехи?

Фурия се засмя тихо.

— Умница.

Брайс излезе от спалнята и приятелката й я обходи с обиграния си поглед на наемна убийца. Толкова различен от този на Хънт.

Дори когато излизаха заедно да купонясват, Фурия никога не губеше студения блясък в очите си. Тази пресметливост и дистанцираност. Но погледът на Хънт…

Тя потисна мисълта. Сравнението. Буйния огън, надигащ се във вените й.

— Слушай — подхвана Фурия, ставайки от дивана. — Тръгвам с няколко дни по-рано към Върховната среща. И реших, че трябва да ти кажа нещо преди това.

— Че ме обичаш и ще ми пишеш често?

— Богове, ужасна си — коментира Фурия и прокара ръка през лъскавата си къса коса. На Брайс й липсваше конската опашка, с която приятелката й ходеше в колежа. Новата прическа й придаваше още по-смъртоносен вид. — Ужасна си още откакто се запознахме в оня смотан курс.

— Да, но точно това ти харесва — отбеляза Брайс на път към хладилника.

Фурия изпухтя.

— Виж сега, ще ти кажа каквото имам за казване, но първо искам да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост.

Брайс замръзна с пръсти на дръжката на хладилника.

— Както редовно ми напомняш, глупостите са ми в кръвта.

— Този път съм сериозна. Не мисля, че така или иначе може да се направи нещо, но искам да ми обещаеш.

— Обещавам.

Фурия проучи лицето й с поглед и се облегна на кухненския плот.

— Мика е прехвърлил Хънт на друг.

Огънят във вените й угасна, оставяйки пепел след себе си.

— На кого?

— На кого според теб? На шибаната Сандриел.

Не чувстваше ръцете си, краката си.

— Кога?

— Обеща да не правиш глупости.

— Глупост ли е да искаш подробности?

Фурия поклати глава.

— Днес следобед. Копелето е знаело, че връщането му при Сандриел е по-голямо наказание от това да го разпъне публично или да затвори душата му в кутия и да я хвърли в морето.

Наистина беше така. Поради цял куп причини.

Фурия продължи:

— Сандриел и другите ангели тръгват към Върховната среща утре следобед. От сигурен източник знам, че след края на срещата идната седмица ще се върне в Пангера, за да се погрижи за бунтовниците от „Офион". Заедно с Хънт.

И той никога нямаше да се освободи. Всичко, което Сандриел щеше да му причини… Заслужаваше го. Заслужаваше всичко.