Дом на пръст и кръв

На последния кадър беше опряла глава в гърдите му и го беше прегърнала през кръста. Той я беше обгърнал с ръка и крило. И двамата се усмихваха.

С искрени, широки усмивки. Като на хората, каквито можеха да бъдат без татуировката на челото му и скръбта в сърцето й, и целия този глупав свят около тях.

Живот. Тези снимки принадлежаха на някого с истински живот, и то хубав. Напомняха му какво бе чувството да има свой дом и някой, който да го е грижа дали ще живее, или ще умре. Някой, който го караше да се усмихва просто влизайки в стаята.

Никога преди не го беше имал. С никого.

Екранът стана черен, после снимките започнаха да се въртят отначало.

И този път го видя още по-ясно. Колко студени бяха очите й в началото. Че въпреки шегаджийските й пози усмивката не стигаше до очите й. Но с всяка следваща снимка в тях се прокрадваше по още малко светлина. Озаряваше ги. Неговите също се озаряваха. На последните снимки Брайс почти сияеше от радост.

И беше най-красивото същество, което някога бе виждал.

Сандриел се подсмихваше като котка.

— Това ли си искал най-силно, Хънт? — Тя махна към снимките. Към усмихнатото лице на Брайс. — Да спечелиш свободата си някой ден, да се ожениш за това момиче, да водиш нормален, простичък живот? — Тя се изкикоти. — Но какво би казала Шахар?

Името й не прокънтя мрачно в главата му. И чувството на вина, което бе очаквал да го прогори, дори не го опари.

Плътните устни на Сандриел се извиха нагоре като в грозен фарс на топлото изражение на близначката й.

— Колко симпатични мечти, Хънт! Но никога не се получава така. Не и за хора като теб.

Стомахът му сякаш се преобърна. Снимките бяха вид изтезание. Начин да му напомни за живота, който бе могъл да има. За онова, което бе вкусил на дивана с Брайс онази вечер. За всичко пропиляно.

— Нека не забравяме — продължи Сандриел, — че ако беше достатъчно послушен, Мика рано или късно щеше да уреди освобождаването ти. — Думите й го удряха като бич. — Но ти не можа да проявиш търпение. Да подходиш умно. Не можа да избереш това — тя посочи снимките им — пред собственото си дребнаво отмъщение. — Още една змийска усмивка. — И ето докъде стигна. — Тя разгледа снимката, която беше направил на Брайс и Сиринкс. Острите зъбчета на химерата бяха оголени, все едно се хилеше. — Момичето сигурно ще поплаче малко. Но после ще те забрави и ще си намери друг. Сигурно все ще изпадне някой елф, готов да понесе връзка с по-низша жена.

Инстинктите на Хънт се изостриха. Гневът му започваше да надига глава.

Сандриел сви рамене.

— Или пък ще свърши в някой боклукчийски контейнер, при другите мелези.

Ръцете му се свиха в юмруци. В думите й не се долавяше заплаха. Просто изразяваха ужасната реалност за отношението на света към хора като Брайс.

— Въпросът е — довърши архангелката, — че ще продължи напред. И ние с теб ще продължим, Хънт.

Това вече го накара да откъсне очи от Брайс и снимките на живота, на дома, който си бяха създали. По който още така глупаво, отчаяно копнееше. Крилете пак започнаха да го сърбят.

— Какво?

Усмивката на Сандриел стана режеща.

— Не са ли ти казали?

Той погледна телефона си в ръцете й и нов ужас скова тялото му. Внезапно осъзна защо са го оставили жив, защо са позволили на Сандриел да се рови в притежанията му.

Защото вече бяха нейни притежания.

Брайс влезе в почти пустия бар малко след единайсет. Липсата на мрачното мъжко присъствие, пазещо гърба й, беше като фантомна болка от ампутиран крайник, ала тя се опитваше да не й обръща внимание.

Рун пиеше уиски на бара. Само Флин беше дошъл с него, но беше твърде зает да съблазнява красавицата, с която играеше билярд, и я поздрави с повече от плахо, състрадателно кимване. Тя не му отговори, а просто седна на щъркела до този на Рун и роклята й изскърца върху кожената тапицерия.

— Здрасти.

Рун я погледна косо.

— Здравей.

Барманът се приближи с въпросително вдигнати вежди. Брайс поклати глава. Нямаше намерение да се задържа за цяло питие, било то вода, или друго. Искаше тази среща да приключи възможно най-бързо, за да се прибере у дома, да свали сутиена си и да нахлузи широк анцуг.

— Идвам да ти благодаря — каза на брат си, загледана в мача по сънбол на екрана над бара. Рун мълчеше недоумяващо. — За онзи ден. Тоест вечер. Задето се погрижи за мен.

Той примижа към тавана.

— Какво? — попита Брайс.

— Проверявам да не би небето да пада, щом ми благодариш за нещо.

Тя го сръчка в рамото.

— Задник.

— Можеше да ми се обадиш или да ми пишеш.

Той отпи от уискито си.

— Сметнах, че е по-зряло да го направя очи в очи.

Брат й я огледа внимателно.

— Как се чувстваш?

— Била съм и по-добре — призна му. — Чувствам се като шибана идиотка.

— Е, не си.

— Така ли мислиш? Сума хора ме предупредиха за Хънт, включително и ти, а аз се изсмях в лицето ви. — Тя въздъхна. — Трябваше да се досетя.

— В твоя защита ще кажа, че Аталар не ми се струваше толкова безскрупулен, колкото едно време. — Сините му очи просветнаха. — Май приоритетите му се бяха променили.

Тя врътна очи.

— Да, вие все да ме защитите със скъпия ни татко.

— Дойде ли да те види?