Дом на пръст и кръв

— Може да е призовал кристалоса единствено заради противодействието на отровата му. Искал е да създаде противосредство, за да се подсигури, в случай че нещо се обърка. И може всичко това да няма никаква връзка с Рога — каза Брайс. — Може би точно това е трябвало да намерим още от самото начало. Има още два такива видеофайла, с кадри от още два експеримента. Даника ги е оставила на мен. Явно е знаела, че някой ще я погне. Знаела е на онази лодка на Помощната гвардия, когато е конфискувала сандъка със синт, че след това ще й отмъстят. Не е имало втори вид демон, ловуващ едновременно с кристалоса. Бил е някой от нашия свят. Някой се е надрусал със синт и е използвал силата му да неутрализира защитните заклинания на апартамента. А после да убие Даника и цялата й глутница.

Хънт премисли внимателно следващите си думи, борейки се срещу препускащото си съзнание.

— Може и да си права, Брайс. Но Рогът още е в неизвестност, и то при наличието на лекарство, способно да го поправи, независимо дали това е съвпадение, или не. А ние нямаме никаква представа как да го намерим. — Не, само се доближаваха до нови неприятности. Той добави: — Мика вече ни демонстрира какво става, когато прекрачим някои граници. Трябва да внимаваме с разследването на синта. Да сме сигурни във всяка стъпка, която предприемаме.

— Никой от вас не е успял да открие толкова ценна улика. Защо да внимавам, при положение че е единствената, която може да ни заведе до убиеца на Даника и глутницата „Дяволи“? Всичко се връзва, Хънт. Знам, че е така.

След кратка пауза отвори уста да продължи, но той я прекъсна с единственото нещо, способно да я спре.

— Брайс, ако тръгнем в тази посока и се окаже, че сме грешили, ако Мика разбере, че пак сме се издънили, краят на сделката ми с него ще е най-малкото зло. Следващото му наказание може да ми е последното.

Брайс изтръпна.

Хънт се пресегна да докосне коляното й въпреки протестите на цялото си тяло.

— Тази история със синта е ужасяваща. Никога… Никога не съм виждал такова нещо. — Това променяше всичко. Всичко. Дори не знаеше откъде да започне с този случай. Трябваше да се обади на няколко места. Задължително. — Но за да намерим убиеца и Рога и за да имаме бъдеще заедно след това — защото трябваше да имат бъдеще заедно и той щеше да направи всичко по силите си да им го осигури, — трябва да подходим умно. — Кимна към видеофайла. — Прати ми го. Ще го прехвърля в криптирания ни сървър, за да го погледне Вик. Да видим тя какво ще открие за тези експерименти.

Брайс огледа лицето му. Откритото й изражение едва не го накара да коленичи пред нея. Хънт зачака да му се опълчи, да се възпротиви. Да го нарече идиот.

Но тя каза само:

— Добре.

Въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците на дивана.

Беше толкова красива в този момент, че той едва се сдържа да не я докосне. И още повече, когато го попита тихо:

— Какво бъдеще си представяш за нас, Аталар?

Не трепна от изпитателния й поглед.

— Хубаво — отвърна й също толкова тихо.

Тя не го попита как биха го постигнали. Как би го постигнал той. Какво трябваше да направи.

Вместо това устните й се извиха в усмивка.

— Звучи добре.

Погледите им се сключиха за един дълъг момент, за цяла вечност.

И въпреки ужаса, който току-що бяха изгледали, и онези, които дебнеха в света извън апартамента й, Хънт пророни:

— Така ли?

— Да. — Пръстите й се заиграха с един кичур от косата й. — Ти ме целуна в кабинета на медвещицата.

Още тогава знаеше, че не бива, че е повече от глупаво, но я попита:

— Е, и?

— От сърце ли го направи?

— Да. — Никога не беше казвал по-голяма истина. — Това притеснява ли те?

Пулсът му така запрепуска, че почти го накара да забрави за болката в гърба.

— Знаеш отговора, Аталар.

— Искаш ли да го направя пак?

Проклятие, гласът му беше спаднал поне с една октава.

Тя го гледаше с бистри, блестящи очи. Изпълнени със смелост, надежда и всичко останало, което винаги го караше да забрави околния свят в нейно присъствие.

— Искам аз да го направя. — И добави: — Стига да си съгласен.

Да, да й пак да. Усмихна й се лекичко.

— Покажи какво можеш, Куинлан.

Тя се засмя тихо и вдигна лице към неговото. Хънт не посмя дори да вдиша твърде дълбоко, за да не я уплаши. Сиринкс, очевидно схванал намека, тръгна към клетката си.

Брайс вдигна разтреперани ръце към косата му, отметна един кичур и прокара пръсти по ореола му.

Той ги хвана.

— Какво става тук? — пророни и неспособен да се стърпи, долепи устни до ноктите й с цвят на здрач.

Колко ли пъти си беше представял тези ръце върху себе си? Как галят лицето му, плъзват се надолу по гърдите му, обгръщат члена му.

Тя преглътна шумно и Хънт отново целуна пръстите й.

— Това не биваше да се случва… между нас — прошепна Брайс.

— Знам — отвърна той и пак притисна устни към пръстите й, после нежно ги отвори, разкривайки сърцето на дланта й. Целуна и нея. — Но благодаря на Урд, че се случи.

Ръцете й спряха да треперят. Преплетоха пръстите си.

— По дяволите, Куинлан, просто ме целуни.