Дом на пръст и кръв

— Мика го е пощадил — отбеляза брат й, чоплейки обицата си, когато Брайс прескочи до апартамента по обяд. — Буквално. Сабин е имала законно основание да поиска смъртта му.

Като роб Хънт нямаше права. Никакви.

— Няма да го забравя до края на живота си — каза глухо Брайс. Как проблесна мечът на Мика. Как Хънт изрева, сякаш разкъсваха душата му. Как се усмихна Сабин.

— Аз трябваше да затворя устата на Амели.

Около него започваха да се събират сенки.

— Е, друг я затвори.

Тя отмери дозата от еликсира, която Рун трябваше да му даде на следващия кръгъл час.

Брат й преметна ръка върху облегалката на дивана.

— Иска ми се да бях аз, Брайс.

Тя срещна погледа му.

— Защо?

— Защото си ми сестра.

Брайс не знаеше как да му отговори. Още не.

През очите му като че ли пробяга болка заради мълчанието й. Тя побърза да излезе от апартамента и още не беше стигнала до галерията, когато Джесиба се обади да й опява, че не била готова за срещата в два с метаморфа бухал, който щял да купи мраморна статуетка, струваща три милиона златни знака.

Брайс проведе срещата, осъществи продажбата и не чу половината от разговора.

Подпис, печат, довиждане.

Върна се в библиотеката в три. Като отвори лаптопа си, Лехаба стопли рамото й.

— Защо си влизала в сайта на „Реднър Индъстрис“?

Брайс просто впери поглед в двете полета.

Потребителско име. Парола.

В първото вписа дфендир. Курсорът се прехвърли върху полето за паролата.

Някой може и да беше видял, че се е опитвала да влезе. А ако евентуално успееше, някой можеше и да получи сигнал. И все пак… струваше си да поеме този риск. Вече не й хрумваше нищо друго.

Лехаба прочете потребителското име.

— Това има ли някаква връзка с Рога?

— Даника е научила нещо, нещо голямо — отвърна умислено Брайс.

Паролата. Каква можеше да е паролата на Даника?

От „Реднър Индъстрис" сигурно я бяха накарали да измисли нещо произволно, със символи вместо някои от буквите.

Даника по всяка вероятност се беше подразнила, че й казват какво да прави, и беше направила точно обратното.

Брайс написа МразяСабин.

Не стана. Въпреки че беше пробвала онзи ден, въведе отново рождената й дата. После и собствената си рождена дата. И свещените числа. Нищо.

Телефонът й извибрира и на екрана му се появи съобщение от Рун.

Събуди се, изпи си илачите като добро дете и попита къде си.

После добави:

Не е зле за ангел.

Брайс отвърна:

Никак даже.

Рун написа:

Пак заспа, но ми се стори в добро настроение предвид обстоятелствата.

След кратка пауза додаде:

Поръча ми да ти благодаря от негово име. За всичко.

Брайс прочете съобщенията три пъти, после отново погледна компютъра. И въведе единствената друга парола, за която се сещаше. Думите, изписани на гърба на едно кожено яке. И татуирани на нейния с древна азбука. Любимата максима на Даника, която Оракула й беше прошепнала на шестнайсетия й рожден ден.

Нямаше как да използва Древния език на елфите. Нито пък официалния език на астерите.

Затова я написа на обикновения език.

С любов всичко е възможно.

Страницата за регистрация и вход изчезна. И на нейно място се появи списък с файлове.

Повечето съдържаха отчети за разни проекти на „Реднър": иновации в технологиите за проследяване на телефони; сравнителна характеристика на скоростта, с която сменят формата си някои метаморфи; анализ на лечебната сила на вещерската магия в съпоставка с тази на лекарствата, произведени от „Реднър“. Най-обикновена скучна наука.

Беше на път да се откаже, когато забеляза една подпапка, кръстена „Покани за партита".

Даника не беше толкова организирана, че да пази такива неща, камо ли да ги събира в папка. Или ги изтриваше веднага, или ги оставяше да си висят без отговор във входящата кутия на пощата й.

Аномалията й направи достатъчно впечатление, за да отвори папката. Появи се нов списък с папки. От които една със заглавие „Брайс".

Папка с нейното име. Скрита в друга папка. Точно както Брайс криеше молбите си за работа на този компютър.

— Какво е това? — прошепна Лехаба до рамото й.

Брайс отвори папката.

— Не знам. Никога не съм изпращала покани на служебния й адрес.

В папката имаше само една снимка.

— Защо е имала снимка на старото си яке? — попита Лехаба. — Мислила е да го продаде ли?

Брайс погледа дълго време снимката. После бързо излезе от профила на Даника, изкачи се на бегом до изложбената зала и грабна коженото яке от стола си.

— Искала е да ми подскаже нещо — отговори задъхано на Лехаба, търчейки обратно надолу по стълбището, докато опипваше трескаво с пръсти всеки шев на якето. — Искала е да ми подскаже нещо с шибаната снимка…

Пръстите й се спряха в нещо твърдо. Някаква изпъкналост точно под едната наклонена чертичка на буквата „л" в „любов“.

— С любов всичко е възможно — прошепна Брайс и грабна една ножица от чашата на масата.