Дом на пръст и кръв

Той също. Но едни нейни думи се върнаха в съзнанието му: Изглеждаш точно както аз се чувствам всеки ден, беше му прошепнала, докато го почистваше след последната мисия на Мика.

— Това лошо ли е?

Едното ъгълче на устата й се вдигна в полуусмивка.

— Не. Не е лошо.

— И не си стресирана, че Умбра Мортис се оказва емоционалният ти близнак?

Лицето й пак придоби мрачно изражение.

— Така те наричат, но това не си ти.

— Тогава кой съм аз?

— Таралеж в гащите. — Усмивката й беше по-ярка от слънцето, залязващо над реката. Той се засмя, а Брайс добави: — Ти си ми приятел. Който гледа глупави телевизионни предавания с мен и търпи простотиите ми. Ти си приятелят, пред когото не чувствам нужда да се оправдавам, не и във важните моменти. Виждаш ме такава, каквато съм, и не бягаш от мен.

Той вля в усмивката си всичката светлина, която разпалиха думите й.

— Това ми харесва.

Бузите й поруменяха, но тя въздъхна и погледна кутията.

— Е, Даника. Честит рожден ден.

Отлепи лепенката и отвори капака.

Усмивката й изчезна. Тя затвори капака, преди Хънт да погледне вътре.

— Какво има?

Брайс поклати глава и понечи да грабне кутията — но Хънт я докопа преди нея, сложи я в скута си и я отвори.

Вътре имаше половин дузина кроасани, старателно подредени. А върху най-горния с шоколадова глазура изящно бе изписана една дума: Боклук.

Не гнусната обида го прониза като меч. Не тя, а разтрепераните й ръце, почервенялото й лице, стиснатите й устни.

— Просто изхвърли кутията — прошепна му Брайс.

В молбата й нямаше и следа от обичайната й разпаленост, от онази жар. Само болезнена умора и унижение.

В главата му се спусна тишина. Убийствена тишина.

— Просто я хвърли, Хънт — прошепна му отново тя.

В очите й вече проблясваха сълзи.

Хънт взе кутията. Изправи се.

Досещаше се чие дело е това. Кой беше поръчал надписа. Кой бе изкрещял същата тази дума — боклук — подир Брайс миналата седмица, когато тръгваха от Бърлогата.

— Недей — каза умолително Брайс.

Но Хънт се изстреля във въздуха.

Амели Рейвънскрофт се смееше с приятелите си и пиеше бира, когато Хънт влетя в бара в Лунната гора. Посетителите се разпищяха и заотскачаха назад, обгръщайки се в защитни магии.

Но Хънт виждаше само нея. Виждаше удължаващите й се нокти, презрителната й усмивка. С едно премерено движение остави кутията от пекарната върху дървения бар.

Беше разбрал къде се намира метаморфката, с бързо обаждане до Помощната гвардия. И Амели като че ли го очакваше — или поне Брайс. Тя облегна гръб в бара и подхвана насмешливо:

— Я виж ти кой…

Хънт я хвана за гърлото и я прикова към близката стена.

Ръмженето и опитите на глутницата й да атакуват щита му от гърчещи се светкавици бяха просто страничен шум. Изцъклените от шок очи на Амели бързо плувнаха в страх, когато изрева в лицето й.

После обаче процеди съвсем тихо:

— Повече няма да говориш с нея, няма да припарваш, няма дори да си помисляш за нея. — Пусна през дланите си достатъчно светкавици, че да прониже тялото й с остра болка. Амели започваше да се задушава. — Ясно ли е?

Клиентите на бара вече се обаждаха на 33-ти легион или Помощната гвардия.

Амели дращеше китките му, риташе с ботуши пищялите му.

Той затегна хватката си още повече. Около врата й се заусукваха светкавици.

— Ясно ли е?

Говореше с леден глас. Съвършено спокоен. Гласът на Умбра Мортис.

Забеляза някого с периферното си зрение. Итън Холстръм.

Но Итън гледаше не него, а Амели.

— Какво си направила, Амели?

Хънт изръмжа в лицето на вълчицата:

— Не се прави на глупав, Холстръм.

Итън видя кутията от пекарната върху бара. Амели се замята още повече, но Хънт я държеше прикована към стената, докато Вторият й поглеждаше в кутията.

— Какво е това? — попита тихо Итън.

— Питай алфата си — процеди Хънт.

Итън застина. Но Хънт не го интересуваше какво минава през главата на вълка. Той срещна отново огнения поглед на Амели и каза:

— Ще я оставиш на мира. Завинаги. Разбра ли?

Амели като че ли се канеше да го наплюе, затова и пусна още малко от енергията си, прогаряйки я отвътре. Тя се загърчи, засъска и започна да се дави. Но накрая кимна.

Хънт веднага освободи гърлото й, задържайки я със силата до стената. Плъзна поглед по нея, после и по глутницата й. Накрая впи очи в Итън, чието изражение бе преминало от ужас към нещо като скръб — явно беше осъзнал какъв ден е, и беше навързал нещата; или поне се беше досетил кой винаги е искал кроасани с шоколад на този ден.

— Всички сте жалки — заяви Хънт.

После си тръгна. И летя бавно до вкъщи.

Брайс го чакаше на покрива. С телефон в ръка.

— Не — каза на онзи от другата страна на линията. — Не, върна се.

— Добре. — Хънт чу гласа на Исая и май се канеше да добави нещо, когато Брайс му затвори.

Тя прегърна тялото си.

— Ти си проклет кретен.

Хънт не го отрече.

— Амели мъртва ли е?

По лицето й се четеше страх — искрен страх.

— Не.

Думата прокънтя като гръмотевица от устата му, оставяйки диря от свистящи светкавици.

— Ти… — Брайс потри лицето си. — Не съм те…

— Не ме наричай алфа-задник със собственически и агресивни наклонности, или каквито там термини използваш.