Документът на Матлок

В земята бе заровена метална кутия, в каквито библиотеките съхраняват ценни ръкописи. Херметична, водонепропусклива, устойчива на климатични въздействия, хранилище за векове.

Ковчег, помисли Матлок.

Вдигна я и промуши студените си мокри пръсти под затегнатия капак. Трябваше му доста време, за да го отвори, но накрая успя. Чу съскането на въздух — като че ли отваряше херметично запечатана кутия с нес кафе. Гумените ръбове се разделиха. Вътре видя бележник, подвързан с изкуствена кожа.

Разбра, че е открил обвинителния акт.

Трийсета глава

Бележникът беше дебел над триста страници и всяка дума бе написана на ръка с мастило. Нещо като дневник, но записките бяха различни — някои много кратки, други по цели страници. Нямаше постоянство и по отношение на датите. Дните ту следваха един след друг, ту с прекъсване от цели седмици, дори месеци. Начинът на излагането на мисълта също се променяше. Ясното последователно изложение се редуваше с неразбираеми, разпокъсани мисли, писани с трепереща ръка, с нечетлив почерк.

Дневникът на Лукас Херън беше гневен вик, изблик на болка, изповед на човек, изгубил всякаква надежда.

Седнал на мократа студена земя, хипнотизиран от думите на Херън, Матлок разбра защо старецът е търсил пълно уединение, ограден от зелена стена и плътни щори на прозорците.

В продължение на четвърт век Лукас Херън е бил наркоман. Без наркотик болките му са били непоносими. И никой не би могъл да му помогне — освен да го затвори до края на живота му в някоя болница за ветерани от войната.

Решителният отказ на Херън да влачи подобно съществуване, по-лошо от смърт, го бе запратил в обятията на друг вид смърт.

Майор Лукас Натаниел Херън беше стоял начело на Четиринайсети батальон на Първа морска десантна дивизия и бе водил войниците си в атака срещу японците на Соломоновите и Каролинските острови.

Раненият майор Лукас Херън бил откаран на носилка от малко островче на Каролинските острови, след като върнал на брега две роти от горящите джунгли. Никой не допускал, че ще оживее. Японски куршум бил заседнал в основата на врата му, между два прешлена. Били го отписали. Лекарите решили, че по-нататъшната хирургическа намеса е невъзможна. Пациентът не би я понесъл, най-дребното усложнение и той би престанал да бъде човек. Никой не беше пожелал да поеме отговорността.

Пациентът бил подложен на лечение със силни болкоуспокояващи лекарства. Лежал в Мериландската болница над две години.

Оздравяването, частичното възстановяване, било дълго и мъчително. Най-напред шини на врата и хапчета, после шини, метални проходилки и пак хапчета, накрая — патерици и неизменните хапчета, хапчета. Лукас Херън се беше върнал в света на живите, но с хапчета. А в минути на непоносими болки — инжекция морфин.

Като Лукас е имало стотици, може би хиляди, но малко от тях са притежавали необикновените му качества, изключително ценни от определена гледна точка. Истински герой от войната в Тихия океан, блестящ учен, човек с безупречна репутация.

Идеалният човек, когото са можели идеално да използуват.

От една страна, не би могъл да живее, не би могъл да се бори с болката без помощта на наркотиците — хапчета и все по-зачестяващи инжекции. От друга страна, ако степента на зависимостта му беше станала достояние на лекарите, те отново биха го затворили в болница.

Тези обстоятелства му били разяснявани постепенно, внимателно. Постепенно, в смисъл че доставчиците му от време на време искали дребни услуги — да уреди среща в Бостън, да предаде пари на някакви хора в Ню Йорк. Внимателно, защото когато Херън задавал въпроси, му отговаряли, че няма защо да се тревожи — участието му всъщност е невинно. Невинно, но крайно необходимо.

Годините минавали и той станал безценен за тези, от които така силно се нуждаел. Срещите в Бостън, хората, на които трябвало да плати в Ню Йорк, зачестявали, молбите ставали все по-настойчиви. Изпращали го на все повече места. Зимни ваканции, пролетни ваканции в средата на семестъра, летни ваканции: Канада, Мексико, Франция… Средиземноморието.

Превърнал се в куриер.

А мисълта за болничната стая не напускала нито за миг изтерзания му ум и измъченото му тяло.

Бяха го манипулирали блестящо. Никога нищо не научавал за резултатите от дейността си, не знаел как се разраства разрушителната мрежа, чието изграждане подпомогнал. А когато накрая научил, всичко, вече било късно. Мрежата съществувала.

Нимрод взел властта.