Документът на Матлок

22 април 1951. В средата на семестъра отново ме изпращат в Мексико. Както винаги първо в Мексиканския университет, а на връщане — в Бейлър. Каква ирония: обади ми се тукашният счетоводител и ми каза, че Карлайл с удоволствие ще поеме разноските ми за тази „научноизследователска дейност“. Отказах и му обясних, че инвалидната ми пенсия е достатъчна. А може би трябваше да приема…

13 юни 1956. В Лисабон за три седмици. Казаха ми, че ще пътувам с малък кораб по определен маршрут. През Азорските острови, Куба и накрая — Панама. За мен спирките са в Сорбона-та, Толедския и Мадридския университет. Превръщам се в истински академичен стършел! Не ми харесват методите (кой би ги харесал?), но не аз отговарям за отживелите закони. Много хора се нуждаят от помощ. Трябва да им се помогне! Говорил съм с десетки от тях по телефона (те ме свързват), хора като мен, които не могат да преживеят нито ден без помощ… И все пак се тревожа… Но какво мога да направя? Ако аз откажа, други ще се заемат с тази работа…

24 февруари 1957. Разтревожен съм, но запазвам спокойствие и благоразумие (надявам се!). Казаха ми, че когато ме изпращат на срещи, аз съм пратеник на „Нимрод“! Името е някакъв измислен код без значение, поне така твърдят, но щом го спомена, ще бъда посрещан с почести. Толкова е глупаво, като поверителните депешц, които получавахме от щаба на Маккартър по време на войната. Само кодове и никакви факти… Болките се усилват, а лекарите казват, че ще се влошават. Но… „Нимрод“ е много внимателен… Както и аз…

10 март 1951. Сърдити са ми! Два дни ме оставиха без моите дози, мислех, че ще се самоубия! Тръгнах с колата за болницата на ветераните от войната в Хартфорд, но ме спряха на шосето. Бяха в карлайлска полицейска кола, би трябвало да се сетя, че и полицията е тяхна!… Трябва да избирам между компромиса и психиатрията!… Добре са пресметнали… Заминавам за Канада, задачата е да доведа някакъв човек от Северна Африка… Трябва да го направя! Обаждат ми се непрекъснато. Тази вечер един човек от 27-а армия, ранен при Нейха, ми каза, че той и още шестима зависят от мен! А колко още са като нас! Защо? За Бога, защо ни презират? Ние се нуждаем от помощ, а ни предлагат психиатрична болница…

9 август 1960. Изясних им становището си! Стигат твърде далече!… „Нимрод“ не е само кодово название на място, а и човек! Вече не помагат на хора като мен, е, може и да помагат, но не сме само ние! Те се разрастват, впримчват още хора, и то за пари, много пари!