Документът на Матлок

Ярката светлина на фенерчето разкри драскотини по горния ъгъл на картона. От нокти! Може би. Насочи светлината към бюрото. По него имаше неподострени моливи, накъсани листове и ножица. Все я, мушна едното острие между тънките пластове картон и извади снимката от рамката.

Намери онова, което търсеше.

На гърба на малката снимка имаше схема, нарисувана с автоматична писалка. Беше правоъгълник, чиито основа и горна страна бяха начертани с пунктирани линии. На горната страна имаше две малки стрелки — едната направо, другата надясно. Над всяка от тях беше написано числото „трийсет“. На две места по трийсет.

Трийсет.

От двете страни на правоъгълника имаше нарисувани по детски дървета.

Отгоре над числата видя още една опростена скица. Вълнисти полукръгчета бяха съединени едно с друго, а под тях имаше начупена линия. Облак. Под него още дървета.

Беше карта и Матлок от пръв поглед разбра какво изобразява — задния двор на Херън. Линиите от трите страни обозначаваха непристъпната зелена стена.

Числата, трийсетиците, означаваха разстояние, но и още нещо. Бяха съвременни символи.

Защото Лукас Херън, дългогодишен председател на Катедрата по романски езици, изпитваше ненаситна страст към думите и тяхното използуване. Какво беше по-подходящо за изразяване на завършеност от символа „30“?

Всеки първокурсник по журналистика знае, че XXX в края на страница на вестник означава край на статията. Продължение няма да има.

Всичко е казано.

Матлок държеше обърнатата снимка в лявата си ръка, а в дясната стискаше фенерчето. Навлезе в гората малко вляво от къщата, както беше указано на схемата. Числото „трийсет“ можеше да е футове, ярдове, крачки… разбира се, не инчове или сантиметри.

Отмери трийсет фута напред, трийсет — надясно. Нищо.

Нищо, само подгизнали, избуяли храсталаци, които се впиваха в краката му.

Върна се при изходната точка и реши да съчетае ярдове с крачки, защото крачките в такава непроходима като джунгла среда едва ли можеха да са еднакви.

Направи трийсет крачки и продължи, докато станаха трийсет ярда. Върна се при пречупените клонки, с които означи трийсетте крачки, и тръгна встрани.

Пак нищо. На мястото, което изчисли, се извисяваше стар прогнил клен. Нямаше нищо друго. Отиде пак при счупените клони и продължи към втория знак.

Трийсет ярда. Деветдесет фута, плюс-минус един-два. После бавно трийсет ярда през просмуканите с вода листа до следващия белег. Още деветдесет фута. Общо сто и осемдесет. Почти две трети от футболно игрище.

Сега вървеше по-бавно, храсталакът се сгъсти или поне така му се стори. Съжали, че няма мачете или друго средство, с което да разчиства мокрите клони пред себе си. По едно време обърка броенето и не знаеше колко крачки е направил — двайсет и една или двайсет и три. Имаше ли значение? Щеше ли да окаже влияние разликата от няколко фута?

Стигна до следващото място след двайсет и осем или трийсет крачки. Разликата беше малка, ако имаше нещо. Насочи фенерчето към земята и започна да го движи напред-назад.

Нищо. Само мокри треволяци и подгизнала пръст. Продължи да мести лъча, наведе се и напрегна очи, като все се питаше дали не е отминал мястото — всичко му изглеждаше еднакво.

Вероятността за неуспех нарастваше. Дали да не започне пак? Може би трийсетините означаваха друга мярка — метри, или множество от други чиста, кодирани някъде в схемата. Ами точките на пунктираните линии? Дали да не ги преброи? Защо имаше точки?

Мисълта му се върна на точките и той извади снимката от вътрешния си джоб. Докато се изправяше и изпъваше, за да опъне мускулите на гърба си, които го боляха от навеждането, кракът му докосна твърда, неподдаваща се повърхност. Отначало помисли, че е клон или може би камък.

Изведнъж разбра, че не е нито едното, нито другото.

Нищо не виждаше, всичко бе обрасло в трева. Но с крака си усещаше очертанията на предмета. Беше прав, гладък. Нещо чуждо в гората.

Наведе лъча на фенерчето и видя, че не е трева. Беше цвете с дребни пъпки, някои разцъфнали. Цвете, което се нуждаеше от слънчева светлина или пространство.

Цвете от джунглите. Неуместно купено и присадено.

Отстрани го и се наведе. Под него имаше плътна, лакирана дървена плоскост, широка около шейсет сантиметра и дълга може би четирийсет и пет сантиметра. Беше заровена на около пет сантиметра в земята, повърхността й бе стругована и толкова силно лакирана, че пластовете защитно покритие отразяваха лъча на фенерчето като стъкло.

Заби пръсти в земята, и вдигна парчето дърво. Под него имаше потъмняла метална плоча, вероятно бронзова.

На майор Лукас Н. Херън в знак на благодарност от офицерите и войниците от рота „Браво“ на Четиринайсети десантен батальон, Първа морска дивизия.

Соломонови острови

Май 1943 г.

Матлок имаше чувството, че пред него е надгробна плоча. Разчисти калта и разкопа около метала. Застанал на четири крака, бавно повдигна плочата и внимателно я отмести. Намери онова, което търсеше.