Документът на Матлок

— Боже мой, що за хора сте вие! Постави се на мое място! Някакъв странен код „Клиент три нула“, спешно повикване от Уийлинг, Западна Вирджиния, и вместо да използуваш прекрасния ми телефон, грабваш куфара и се измъкваш посред нощ! Кажи, Джим, ти как би постъпил на мое място?

Матлок запази гласа си смразяващо спокоен:

— Щях да се постарая да разбера с кого имам работа… Направихме нужните справки за теб, Хауард. Моите шефове са доста разтревожени.

— Какво искаш да кажеш? — Стоктън зададе въпроса толкова бързо, че думите се сляха.

— Смятат… ние смятаме, че прекалено много привличаш вниманието върху себе си. Президент и вицепрезидент на Ротарианския клуб! Едноличен дарител за нови училища, опора на вдовица и сираци, включително със сметки в бакалницата, пикници в Деня на падналите! А наемането на местна прислуга, която разпространява слухове за полуголи момичета? Да не мислиш, че местните хора мълчат?

— Кой си ти, по дяволите?

— Само един уморен бизнесмен, на когото не му е приятно да гледа как друг бизнесмен върши глупости. За какъв искаш да минеш? За Дядо Мраз! Имаш ли представа колко е ярък костюмът му и как бие на очи?

— Проклятие, какви ги дрънкаш? Моето заведение е най-доброто на север от Атланта! Не знам с кого са говорили вашите хора, но едно ще ти кажа — Маунт Холи е готов в огъня да влезе за мен! Това, което хората ви са изровили, са все благодеяния. Истински благодеяния! А ти така ги извращаваш, че… Не е справедливо!

Стоктън извади кърпичка и избърса зачервеното си потно лице. Толкова беше разстроен, че изреченията му се сливаха, гласът му пресипна. Матлок бързо съобразяваше. Може би моментът беше подходящ? Все трябваше да опита някога да изпрати своята покана. Време беше за последната обиколка в пътуването към Нимрод.

— Успокой се, Стоктън. Поеми си дъх. Може и да си прав… Нямам време да мисля сега за това. Изпаднахме в затруднено положение. Всички ние. Телефонният разговор беше сериозен.

Матлок млъкна, като гледаше нервния Стоктън право в очите. Остави куфара си на мраморния под.

— Хауард — започна той бавно, като подбираше внимателно думите си. — Ще ти доверя нещо и се надявам, че ще оправдаеш доверието ми. Ако ме послушаш, никой вече няма да смущава операциите ти.

— Какво е то?

— Кажи на твоя човек да се поразходи. Наблизо, ако предпочиташ.

— Чу какво ти казаха. Иди изпуши една цигара.

Марио, едновременно сърдит и смутен, се потътри бавно към стълбището. Стоктън заговори:

— Какво искаш да направя? Казах, че не искам неприятности.

— Всички ще имаме неприятности, ако не успея да се свържа с някой от делегатите. Затова ми се обаждаха от Уийлинг.

— Какви… делегати?

— Имам предвид срещата в Карлайл на нашите с организацията на Нимрод.

— Това не ме засяга! — буквално изплю думите Стоктън. — Не знам нищо за тази среща.

— Не се и съмнявам, защото не бива да знаеш. Но сега това засяга всички ни… Понякога правилата трябва да се нарушават и моментът сега е такъв. Нимрод е отишъл твърде далече, това мога да ти кажа.

— На мен ли ще ми кажеш! Та аз всеки ден имам вземане-даване с тях, а като се оплача, знаеш ли какво ми казват нашите? „Така е, старче, всеки си гледа бизнеса!“ Така ли се говори? Защо да трябва да върша бизнес с тях?

— Може би няма да продължи още дълго. Затова трябва да се свържа с някой от делегатите.

— Мен не ме канят на тези съвещания. Не познавам никого.

— Разбира се, че не ги познаваш. И не бива. Срещата е на високо ниво и много тайна. Толкова тайна, че може би сами се прецакахме. Не знам кой от нашите действува тук, в района. Но заповедта си е заповед. Трябва да се свържа с един-двама.

— Не мога да ти помогна.

Матлок погледна южняка с присвити очи.

— Мисля, че можеш. Слушай. Сутринта се обади по телефона… само че пипай внимателно и без паника! Не говори с непознати и не споменавай името ми! Просто кажи, че си срещнал човек, който притежава корсиканския документ, сребристия корсикански документ. Този човек трябва да се срещне с онзи, който има същия документ. Разбра ли?

— Разбрах, но не ми харесва! Не ми влиза в работата!

— Да не предпочиташ да затвориш заведението, да изгубиш този великолепен антикварен клуб и да гледаш през решетките десет или двайсет години? Казват, че погребенията в затворите били направо трогателни.

— Добре!… Добре. Ще се обадя на моя снабдител. Ще му кажа, че не знам нищо! Просто предавам съобщение.

— Точно така. Ако установиш контакт, кажи, че довечера или утре ще бъда във „Ветроходство и ски“. Нека донесе документа. Няма да разговарям с никого без документа!

— Без документа…

— А сега ми дай ключовете.

Стоктън извика Марио. Матлок си получи ключовете.

Напусна Маунт Холи и зави на юг по магистрала 72. Помнеше, на идване от Хартфорд подмина няколко телефонни автомата по магистралата, но къде бяха те? Смешно, започнал бе да забелязва обществените телефони, единствената му връзка със сигурното и надеждното. Всичко друго беше мимолетно, случайно, непознато, плашещо. Щеше да се обади на Грийнбърг, както помоли „Клиент три нула“, но преди това трябваше да се свържи с някой от хората на Блакстоун.