Документът на Матлок

Следваше веднага да се уреди среща. Корсиканският документ вече му бе нужен. Беше произнесъл думата и сега трябваше да е готов да изпълни своята част от сделката, иначе нямаше да стигне доникъде. Ако Стоктън предадеше каквото трябва и някой го потърсеше, този някой щеше да убие или да бъде убит, но нямаше да наруши клетвата Омерта, ако Матлок не представеше документа.

А дали всичко не беше напразно? Може би наистина бе просто любител, както твърдяха Кресъл и Грийнбърг? Не знаеше.

Толкова се стараеше да бъде далновиден, да претегля всяка своя дума, да обмисля постъпките си, като използува тренирания си ум на учен. Но беше ли достатъчно? Или може би чувството му за дълг, страстното желание да отмъсти и отвращението го бяха превърнали в Дон Кихот?

Ако беше така, щеше да направи всичко възможно, за да живее с тази мисъл. Имаше основателни причини — брат на име Дейвид, любимо момиче на име Пат, кротък старец на име Лукас, добър човек на име Лоринг, объркана, изплашена студентка от Мадисънския университет на име Джийни.

Намери телефонна будка на безлюдно отклонение на магистралата и набра 555-68-68. Даде номера на телефонната кабина и зачака „Клиент три нула“ да отговори на повикването му.

Профуча цистерна с мляко. Шофьорът си пееше, а щом видя Матлок, му махна с ръка. Няколко минути по-късно мина фургон с мебели, след него — товарен камион. Наближаваше пет и половина, започваше да се развиделява. На небето сивееха дъждовни облаци.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— Какво има, сър? Свързахте ли се с вашия приятел в Западна Вирджиния? Каза, че работата е сериозна.

— Ще му се обадя след малко. Вие ли сте, Клиф? — попита Матлок, макар да знаеше, че не е — гласът беше друг.

— Не, сър, казвам се Джим. Като вас.

— Добре, Джим. Кажете ми, Клиф направи ли онова, за което го помолих? Взел ли е документа?

— Да, сър. Нали става дума за сребристия документ, на който пише нещо на италиански.

— Да…

Уреди да се срещне с Клиф след два часа в денонощния ресторант на Скофилд Авеню, близо до Западен Хартфорд. „Клиент три нула“ настояваше предаването да се извърши бързо, на паркинга. Матлок описа колата, която караше, и затвори телефона.

Позвъни на Джейсън Грийнбърг в Уийлинг. Грийнбърг беше бесен.

— По дяволите! Не стига, че нарушаваш обещанието си, ами наемаш и собствена армия! Да не си въобразяваш, че тези клоуни могат да свършат по-добра работа от правителството на Съединените щати?

— Тези клоуни ми струват по триста долара на ден, Джейсън. Затова работят по-добре.

— А ти взе, че избяга! Защо? Обеща ми, че няма да бягаш, че ще работиш с нашия човек!

— Вашият човек ми постави ултиматум, който не можах да приема! И ако идеята е била твоя, ще ти кажа същото, което казах на Хюстън.

— Нищо не разбирам. Какъв ултиматум?

— Много добре знаеш! Стига с тези игри. Сега ме изслушай…

Матлок направи пауза, за да прозвучат лъжите му по-убедително:

— Дал съм в Хартфорд на един адвокат подписано от мен писмо. В същия дух като писмото, което пазиш ти. Само че всичко е казано направо, без заобикалки. Подробно описах как ме вербувахте, как ме забъркахте, а след това ме зарязахте. И как ме насилихте да подпиша една лъжа… Ако ми погодите някой номер, той ще го направи публично достояние и Министерството на правосъдието ще си има главоболия. Ти ми подсказа тази идея Джейсън. Дяволски добра идея. Може да накара някои войнствуващи юнаци да вдигнат във въздуха целия Карлайлски университет. Ако имаме късмет, бунтовете може да обхванат цялата страна. Заспалото академично царство е готово да се пробуди, както каза Сийлфонт. Само че този път поводът няма да е война, повикване в армията или наркотици. Ще намерят по-добър лозунг: проникване на правителствени агенти в университета, полицейска държава… Гестаповски методи. Готови ли сте за това?

— За Бога, млъкни! Това няма да ти помогне. Не си толкова важна фигура!… И какво, по дяволите, дрънкаш? Та аз лично го инструктирах! Нямаше никакви други условия, освен да го осведомяваш за действията си.

— Глупости! Нареди ми да не напускам студентското градче, да не разговарям с преподавателите и сътрудниците. Да съм ограничил разследването си само сред студентите. И то след като съгласувам действията си с него. Извън тези дребни ограничения бях свободен като птичка! Я стига! Ти видя Пат! Видя какво направиха с нея. Знаеш и за другото — за изнасилването, Грийнбърг! Може би трябваше да благодаря на Хюстън за проявеното разбиране?

— Повярвай ми — рече Грийнбърг тихо и гневно. — Тези условия са били добавени след инструктажа. Вярно е, че трябваше да ме предупредят, но са били добавени за твоята безопасност. Толкова ли не можеш да разбереш!

— Само че не се бяхме уговорили така.

— Прав си. Трябваше да ми кажат…

— Освен това ми става интересно вече за чия безопасност толкова се притесняват — моята или тяхната?

— Справедливо поставен въпрос. Трябваше да ми кажат. Не могат да възлагат на човек отговорности и да ограничат свободата на действията му. Не е логично.