Документът на Матлок

Момичето отново понечи да стане, но Матлок го сграбчи за ръцете. Съпротивляваше се, но той го блъсна силно назад.

— Винаги ли носиш пръстена? Класа ли демонстрираш на тези, с които лягаш?

— Боже мой! О, Господи!

Тя сграбчи пръстена и започна да извива пръста си, сякаш със сила можеше да го накара да изчезне.

— А сега слушай! Или ще отговаряш на въпросите ми, или утре сутринта отивам в Уебстър и там ще ти ги задават. Това ли предпочиташ?

— Моля ви! Моля ви! — Очите на момичето плувнаха в сълзи. Ръцете му се разтрепераха, то се задъха.

— Как попадна тук?

— Не! Не мога…

— Как?

— Завербуваха ме…

— Кой!

— Други… Други момичета. Вербуваме се една друга.

— Колко сте тук?

— Не много. Всичко се върши тихомълком. Трябва да си мълчим… Пуснете ме, моля ви. Искам да си отида.

— А, не. Още не. Искам да науча колко сте и защо сте тук! — Казах ви! Само няколко, може би седем-осем момичета.

— Но долу са около трийсет!

— Не ги познавам. Те са отдругаде. Не се питаме коя как се казва.

— Но знаеш откъде са, нали?

— Някои… да.

— От други университети?

— Да…

— Защо, Джийни? За Бога, защо? — А вие защо мислите? За пари!

Роклята на момичето беше с дълги ръкави. Той сграбчи дясната й ръка и разпори материята над лакътя. Тя се съпротивляваше, но Матлок я надви.

Нямаше белези. Никакви признаци.

Тя го ритна и той я зашлеви — достатъчно силно за да я накара да стои мирно. Взе лявата й ръка и разкъса ръкава. Там имаше следи. Изчезващи. Стари. Но имаше. Малки червени точици от игла.

— Вече не се боцкам! От месеци!

— Но имаш нужда от пари! Имаш нужда от петдесет-сто долара, които получаваш всеки път, когато идваш тук!… На какво си сега? На жълти или червени хапчета? Или на киселина? Отговаряй, по дяволите! Тревата не е толкова скъпа!

Момичето хлипаше. По бузите му капеха сълзи. Закри лице и заговори през риданията:

— Имам толкова неприятности! Толкова… неприятности! Пуснете ме, моля ви!

Матлок коленичи, обви с ръце главата на момичето и я притисна към гърдите си.

— Какви неприятности? Моля те, кажи ми! Какви неприятности?

— Принуждават ни да го правим… Трябва… Толкова хора се нуждаят от помощ. А те няма да помогнат на никого, ако не го правим. Моля ви, както и да се казвате, пуснете ме. Пуснете ме. И не казвайте никому. Пуснете ме!… Моля ви!

— Добре, но ще трябва нещо да ми обясниш. Тогава ще те пусна и на никого няма да кажа… Заплашваха ли те, за да дойдеш тук? Заплашват ли и другите момичета?

Момичето кимна, въздъхна тихо и задиша тежко. Матлок продължи:

— С какво ви заплашват? Че ще ви обадят на властите?… Ще разкрият, че си наркоманка? Но това са дреболии. Поне в наше време…

— Господи, колко сте изостанали — проговори момичето през сълзи. — Та те могат да ни съсипят. За цял живот. Да съсипят семействата ни, университетите ни. Може би… дори да ни пратят в затвора. Ще ни обвинят в продажба на наркотици… Ако пък твой познат е загазил, те могат да го отърват… Или ако някое момиче е в третия месец, има нужда от лекар, те могат да намерят. Без шум.

— Но ти самата нямаш нужда от тях! Не си вчерашна! Има толкова хора, към които можеш да се обърнеш за помощ!

Ох, за Бога, господине! А вие къде живеете?!… Съдиите, които се занимават с делата на наркоманите, лекарите, адвокатите. Те държат всички в ръцете си! Нищо не може да се направи. И аз не мога нищо да направя. Затова ме оставете на мира, оставете ни на мира! Твърде много хора ще пострадат!

— И ти просто ще продължаваш да правиш каквото ти кажат!

Посегна към левия й лакът и злобно го дръпна.

Момичето го погледна полууплашено, полупрезрително.

— Вярно е — рече със странно спокоен глас. — Не съм и помислила, че ще разберете. Не знаете дори за какво става дума… Ние сме различни от вас. Нямам никого освен приятелите си. Същото се отнася и за тях. Помагаме си едни на други… Не се правя на героиня. Интересуват ме само моите приятели. Не обичам Джон Уейн28. За мен той е лайно. Всички вие сте лайна. Всички!

Матлок пусна ръката й.

— И колко време смяташ, че ще изкараш така?

— На мен ми върви, късметлия съм. След един месец ще получа дипломата, за която платиха родителите ми, и изчезвам. Те не поддържат контакт след това. Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.

Той подразбра подтекста на признанията й и се извърна. — Мъчно ми е за теб. Много ми е мъчно.

— Не си правете труда. Нали ви казах, че съм късметлия. Две седмици след като получа онази хартийка, която родителите ми толкова силно желаят, ще съм в самолета. Ще напусна тази проклета страна. И никога няма да се върна!

Двайсет и пета глава

Както и очакваше, не можа да заспи. Беше отпратил момичето, след като му даде пари, защото не можеше да даде нищо друго — нито надежда, нито смелост. Съветите му бяха отхвърлени, защото носеха риск, опасност и страдания за много млади хора, посветили се един на друг. Не можеше да ги накара да отхвърлят бремето си нито с убеждения, нито със заплахи. В края на краищата това си беше тяхна борба. А те не искаха помощ.