Документът на Матлок

— Отговорът е също очевиден. Университетът и без това им създава достатъчно грижи. Фактите, с които разполагам, са разпокъсани. Имам нужда от повече сведения. Не искам да поема отговорността безразборно да посочвам имена или да плаша хората. Имаме достатъчно такива случаи.

— Добре. Вярвам ти. Но не мога да ти помогна.

— Кажи ми няколко имена. На студенти или преподаватели. Хора, които познаваш… за които си сигурен, че са в затруднено положение. Близо до центъра. Знам, че познаваш такива хора. Кълна ти се, никой няма да научи кой ми ги е посочил.

Даниълс се измъкна от стола си и запали лула.

— Много общо се изразяваш. Какво значи „затруднено положение“? В академически или политически смисъл?… А може би наркотици, алкохол? Дай по-конкретно.

— Я чакай!

Думите на Даниълс разбудиха един спомен. В паметта на Матлок изплува дистретно осветената задимена зала в привидно изоставената сграда в Хартфорд. Ловният клуб на Роко Айело. И високият млад келнер, който донесе на Айело сметка за разписване. Ветеранът от Виетнам… Студентът от Йел, който „идва най-вече за контакти, ще си напълни гушата… ще започне собствен бизнес“.

— Знам с кого искам да се срещна.

— Как се казва?

— Нямам представа… Но е ветеран от Индокитай, около двадесет и две-три годишен, доста висок, със светлокестенява коса… завършва управление на бизнеса.

— Описание, на което могат да отговорят петстотин студенти. Ще трябва да търсим досие по досие.

— А снимките на формулярите за кандидатствуване?

— Забранени са вече, знаеш.

Матлок се загледа през прозореца със смръщени вежди. После пак погледна Даниълс. — Пит, сега сме май…

— Какво от това? И ноември да беше, пак не можем да променим закона.

— След един месец завършват абсолвентите… Сигурно вече са дали снимки за годишните албуми.

Даниълс разбра мигновено. Извади лулата от устата си и тръгна към вратата.

— Тръгвай.

Името му беше Алън Пейс. Тази година наистина завършваше и учебната му програма не беше съсредоточена върху управлението на бизнеса. Беше правителствен стипендиант. Живееше извън университетското градче, на Чърч Стрийт. Според досието Алън Пейс беше отличен студент, с награди по всички предмети и можеше да се надява на стипендия от Максуелския институт по политически науки в Сиракюз. Беше изкарал две години и четири месеца в армията — четири месеца повече от задължителното. Като повечето демобилизирани се занимаваше само с дейност, включена в учебната програма.

В армията бил интендант. Останал доброволно за още четири месеца в Сайгон — факт, дебело подчертан във формуляра му. Алън Пейс беше отдал в повече на родината си четири месеца от своя живот. Почтен човек в тези цинични времена.

Беше от печелившите, помисли Матлок.

Пътуването по Чърч Стрийт към Хамдън даде на Матлок възможност да поизбистри мислите си. Трябваше да върши нещата едно по едно, да отметне първата задача и тогава да мине към следващата. Не можеше да позволи на въображението си да тълкува изолирани факти. Не можеше да струпа всичко на едно място и да получи сбор, по-голям от събираемите.

Не беше изключено този Алън Пейс да играе самостоятелна игра. С никого да не е свързан, да не е обременен от никакви обстоятелства.

Но не беше логично.

Къщата, в която живееше Пейс, беше груба тухлена постройка, каквито често се срещат в предградията на големите градове. Някога, преди четирийсет-петдесет години, тези къщи са били горд символ на издигащата се средна класа, изнесла се от бетонните килии извън града, но още недостатъчно смела да го напусне напълно. Беше запусната, имаше нужда от добър ремонт. На Матлок обаче му направи преди всичко впечатление фактът, че е крайно неподходяща за жилище на студент.

Но той живееше именно тук. Питър Даниълс беше проверил в досието.

Пейс отказа да отвори вратата. Отстъпи чак когато Матлок го увери, че не е от полицията и спомена името на Роко Айело.

— Какво обичате? Много съм зает, нямам време за разговори. Утре съм на държавен изпит.

— Мога ли да седна? — Защо? Казах ви, че съм зает.

Високият кестеняв студент се върна при бюрото, отрупано с книги и листове. Апартаментът, с изключение на бюрото, беше доста голям и подреден. Имаше много врати и коридори, водещи към други врати. В такива квартири обикновено живеят по четирима-петима студенти. Но Алън Пейс нямаше съквартиранти.

— Все пак ще седна. Поне това дължите на паметта на Роко.

— Какво искате да кажете?

— Просто Роко ми беше приятел. Бях с него онази вечер, когато му донесохте сметката за подпис. Помните ли? Той добре се отнасяше към вас… Сега е мъртъв.

— Знам. Прочетох. Съжалявам, но не му дължа нищо.

— Но сте купували от него.

— Не разбирам за какво става дума.

— Хайде, Пейс. Аз бързам не по-малко от вас. Не сте замесен в смъртта на Айело, знам това. Но имам нужда от сведения и вие ще ми ги дадете.

— Сбъркали сте адреса. Не ви познавам. Не знам нищо.