Документът на Матлок

— Аз бих го нарекъл безнравствено. Ще ти кажа още нещо. Моята малка одисея ме приближава все повече до възловия въпрос за нравствеността.

— Радвам се за теб, но се боя, че одисеята ти е към своя край.

— Само посмейте!

— Ще посмеят. И писмото у адвоката няма да помогне. Обещах им първо да опитам да те убедя… Ако не се предадеш до четирийсет и осем часа, ще издадат заповед за арестуването ти.

— На какво основание?

— Ти си социално опасен елемент. Психически неуравновесен. Душевноболен. Ще цитират досието ти от армията — два пъти съден, една присъда, проявена неуравновесеност в бойни условия. Използувал си наркотици. И пиеш — имат свидетели. Освен това си расист — взели са от Кресъл докладната записка за случката в Зала „Лумумба“. А сега, доколкото разбирам, въпреки че не разполагам с факти, си се свързал с известни престъпници. Имат снимки от някакво място в Ейвън… Опомни се, Джим! Ще ти съсипят живот.

Двайсет и шеста глава

Четирийсет и осем часа! Защо четирийсет и осем? Защо не двайсет и четири, дванайсет или веднага? Нямаше смисъл! Изведнъж проумя и започна да се смее насред телефонната кабина. Стоеше сам в телефонната будка, в пет и половина сутринта, на безлюдното отклонение от магистралата на Маунт Холи, щата Кънектикът, и се смееше на глас.

Тези практични хора му даваха достатъчно време да свърши нещо, ако може. Ако не може и нещо се случи, те бяха чисти. Бяха си подсигурили документи, че е психически неуравновесен, наркоман с расистки настроения, свързан с известни престъпници. Освен това го бяха предупредили. А тъй като с лудите трябва да се пипа предпазливо, даваха му време, за да сведе опасността до възможния минимум. Какви мошеници!

В шест и четирийсет и пет беше в ресторанта в Уест Хартфорд и си поръчваше обилна закуска — струваше му се, че храната ще замести съня и ще му даде необходимата енергия. Непрекъснато поглеждаше часовника си, за да не закъснее за срещата на паркинга в седем и половина.

Как ли ще изглежда Клиф от „Клиент три нула“.

Оказа се огромен мъж, а самият Матлок не беше никак дребен. Лицето му обаче беше слабо, интелигентно и широко усмихнато.

— Значи всичко върви добре.

— Да. Сприятелихме се с доктора. Симпатяга е. — Как се отнасят в болницата към вашето присъствие?

— Мистър Блакстоун решава тези проблеми предварително. Имаме две стаи — вляво и вдясно от обекта.

— За които сигурно ще плащам допълнително.

— Познавате мистър Блакстоун.

— Започвам да го опознавам. Класата му е висока.

— Като на клиентите. Време е да се връщам. Приятно ми беше да се запознаем.

Агентът на Блакстоун бързо се отдалечи и влезе в невзрачен стар автомобил.

Време беше Матлок да потегли за Ню Хейвън.

Нямаше определен план, нито предвидени срещи. Не беше водач, а воден. Информацията, с която разполагаше, бе в най-добрия случай мъглява, разпокъсана й твърде непълна. И все пак може би беше достатъчна за някого — ако този някой имаше цялостен поглед върху събитията в университета. Някой, който се занимаваше като Сам Кресъл с „горещите точки“ на университетското градче.

Все пак университетът Йейл беше пет пъти по-голям от Карлайлския, но много разпръснат из Ню Хейвън — не представляваше компактно градче като Карлайл. Вярно, че Службата по студентските въпроси би могла да го осведоми, но Матлок не познаваше никого там. А да се появи от улицата и да заяви, че студентките от колежа се занимават е проституция, по-точно, че ги принужадават да проституират, и организацията, доколкото е могъл да установи, обхваща щатите Кънектикът, Масачузетс и Ню Хампшир, означаваше да всее паника, ако го приемеха на сериозно. А никак не беше сигурен, че ще го приемат сериозно и тогава нямаше да научи нищо.

Имаше още една възможност — да се обърне към Комисията по приемането на студенти. Познаваше един човек — Питър Даниълс, който работеше в йелската комисия. Бяха чели заедно лекции по време на програмите за пренасочване в подготвителните училища. Познаваше Даниълс достатъчно добре и можеше да му разкаже всичко — той нямаше да се усъмни или да изпадне в паника. Все пак най-добре бе да се ограничи с разказа си за момичето.

Паркира на Чапъл Стрийт, близо до кръстовището с Йорк Стрийт. От едната страна на главната улица имаше арка, която водеше към зелената морава пред колежа „Силиман“, от другата — просторни морави, нашарени от циментирани пътеки, водещи към административната сграда. Кабинетът на Даниълс беше на втория етаж. Матлок излезе от колата, заключи я и тръгна към старата тухлена сграда с американското знаме, което се вееше редом със знамето на Йелския университет.

— Не може да бъде! Живеем в епохата на Водолея. Човек не плаща за секс, той се раздава безплатно.

— Вярвам на очите си. Чух какво ми каза момичето, то не лъжеше.

— Повтарям. Не можеш да си сигурен.

— Свързано е с много други неща. Видял съм и тях.

— Смея ли да ти задам един очевиден въпрос? Защо не се обърнеш към полицията?