Документът на Матлок

Внезапно от едно истерично произнесено изречение, долетяло през няколко маси, разбра, че е прав.

— Ах, Божичко, всичко е направо прелестно!

Гласът! Господи, гласът му беше познат!

Зачуди се дали умишлено не привличат вниманието му.

Прикри лице с ръка и бавно се обърна по посока на кикотещото се момиче. То се смееше и пиеше шампанско, докато кавалерът му — много по-възрастен от него, оглеждаше със задоволство пищните му гърди.

Момичето беше Вирджиния Бийсън. Въздесъщата, незавършила съпруга на Арчър Бийсън, преподавател по история в университета в Карлайл.

Човекът, обзет от академични амбиции.

Матлок даде бакшиш на негъра, който занесе куфара му по извитите стълби до просторна, разкошно мебелирана стая, предоставена му от Стоктън. Подът беше покрит с плътен виненочервен килим, над леглото имаше балдахин, стените бяха бели, с гипсови орнаменти. Видя върху скрина кофичка с лед, две бутилки бърбън „Джак Даниълс“ и няколко чаши. Отвори куфара, извади тоалетните си принадлежности и ги постави на нощната масичка. Извади само един костюм, леко сако и два чифта панталони и ги отнесе в гардеробната стая. Върна се при куфара, вдигна го от леглото и го сложи напряко на дървените ръчки на стола.

На вратата тихо се почука. Първата му мисъл беше, че е Хауард Стоктън, но грешеше.

На вратата стоеше и се усмихваше момиче, облечено в предизвикателна тъмночервена рокля. Беше двайсетинагодишно и страхотно привлекателно.

Но усмивката му беше фалшива.

— Да?

— С най-добрите пожелания на мистър Стоктън — изговори то и влезе в стаята покрай Матлок.

Той затвори вратата и се вгледа в момичето повече учуден, отколкото объркан.

— Много предвидливо от страна на мистър Стоктън.

— Радвам се, че одобрявате. На бюрото ви има уиски, лед и чаши. Ще ми налеете ли едно малко уиски? Освен ако не бързате.

Матлок отиде бавно до бюрото.

— Не бързам. Какво предпочитате?

— Няма значение. Каквото има. Само с лед.

— Разбирам. — Матлок наля една чаша на момичето и му я занесе. — Защо не седнете?

— На леглото?

Единственият друг стол освен онзи, върху който беше сложен куфарът, се намираше в противоположния край на стаята, до френския прозорец.

— Извинете. — Свали куфара и момичето седна. Хауард Стоктън, помисли той, има вкус. Момичето е възхитително. — Как се казвате?

— Джийни.

Тя пресуши съдържанието на чашата си на няколко големи глътки. Може и да не разбираше от напитки, но умееше да пие. Когато отдели чашата от устата си, Матлок забеляза пръстена на средния пръст на дясната й ръка.

Позна го. Такива пръстени се продаваха в университетската книжарница в Уебстър, Кънектикът, на няколко преки от апартамента на Джон Холдън. Беше пръстенът на Мадисънския университет.

— А какво ще кажете, ако ви заявя, че не ме интересувате? — попита Матлок, опрял гръб o дебелия стълб на анахроничния балдахин над леглото.

— Ще се учудя. Нямате вид на сбъркан. — Не съм.

Момичето вдигна поглед към Матлок. Бледосините му очи бяха топли, но професионално топли, многозначителни и същевременно изпразнени от съдържание. Устните му бяха млади, сочни, напрегнато свити.

— Може би просто трябва да позагреете?

— И това ли умеете?

— Всичко умея — заяви тя със спокойно високомерие.

Толкова е млада, мислеше Матлок, а вече възрастна. Беше се научила да мрази. Омразата бе прикрита, но козметиката беше оскъдна. Разиграваше театър — затова говореха дрехите, очите, устните. Може и да се отвращаваше от ролята си, но я играеше.

Професионално.

— А ако искам само да си поговорим?

— Разговорът е нещо различно. За него няма разпоредби. В тая област сме поставени на равни начала. Quid pro Quo26, мистър Никой.

— Имате богат речник. Трябва ли това да ми подскаже нещо? — Не ви разбирам.

— Една проститутка не може да знае латински израз като „Quid pro Quo“.

— Но и това заведение, в случай че не сте забелязали, не е Авенида де ла е Путас27.

— Тенеси Уилямс.

— Кой знае?

— Мисля, че вие.

— Добре. Добре. Можем и Пруст да обсъдим в леглото. Нали там чакате да беседваме?

— Бих искал просто да поговорим.

Момичето, внезапно разтревожено, прошепна дрезгаво:

— Да не сте ченге?

— Всичко друго, но не и ченге — засмя се Матлок. — Нещо повече — най-важните полицаи в района много биха дали, за да ме открият. Въпреки че не съм престъпник…

— Все ми е едно. Може ли да пийна още малко?

— Разбира се. — Матлок взе чашата й. И двамата мълчаха, докато й я занесе обратно.

— Имате ли нещо против да постоя още малко? Колкото време би ви потрябвало…

— За да не изгубите хонорара си?

— Той е петдесет долара.

— Сигурно с част от него се налага да подкупите шефа на общежитието. Мадисънският университет е малко старомоден. В някои общежития все още правят проверки през седмицата. А вие закъснявате.

Ужасът изкриви лицето на момичето.

— Значи все пак сте ченге! Гадно ченге!

Надигна се от стола, но Матлок бързо я хвана за раменете и я натисна пак да седне.

— Вече казах, че не съм ченге. Пък и нали ви беше безразлично? На мен обаче не ми е безразлично, затова ще ми кажете всичко, което ви попитам.