Документът на Матлок

Плувният басейн „Ейвън“ с положителност беше и място за плуване — съмнение нямаше. Огромният басейн бе дълъг около осемдесет метра, а в дъното му бяха наредени десетина малки и елегантни плажни кабини. По тревата зад покритата площадка бяха разхвърляни плажни столове и маси, а подводните прожектори правеха обстановката приветлива. Всичко това беше вдясно от открития коридор. Вляво Матлок зърна онова, което отвън само се усещаше. Огромна палатка на бели и зелени райета се издигаше над няколко десетки маси. В центъра на всяка имаше фенер със свещ, а цялото помещение беше осветено от добре закрепени факли. В дъното имаше дълга маса, отрупана с печени меса, салати и студени закуски. До нея се намираше бар, а наоколо сновяха десетки двойки.

Плувният клуб „Ейвън“ бе подходящо място за семейно прекарване на времето.

Коридорът водеше към задната част на комплекса, където имаше друга разлата постройка от бели тухли, подобна на главната сграда. Над голямата двойна врата от черен емайл имаше дървена табелка, на която пишеше със староанглийски шрифт:

Тази част от Плувния клуб не беше подходящо място за семейства.

Матлок имаше чувството, че отново е в казиното на Сан Хуан — единственото му посещение в игрална зала. Дебелият мокет заглушаваше почти всички звуци. Чуваха се само тракането на жетоните и тихите, но напрегнати възклицания на играчите и крупиетата. Масите за игра на зарове бяха подредени до стените, а за двайсет и едно — в центъра. Между тях, наредени на зигзаг, за да пропускат потока от посетители, бяха рулетките. В средата на голямата зала, издигната на платформа, беше касата. Всички служители на „Минерални бани «Ейвън»“, бяха във фракове, добре поддържани и услужливи. Играчите бяха по-неофициални.

Портиерът пред желязната решетка, зарадван от шумолящата петдесетдоларова банкнота на Матлок, го заведе до полукръглата маса пред платформата на касиера и каза на мъжа, който броеше книжни талони:

— Това е мистър Матлок. Отнасяйте се добре с него, той е личен приятел.

— Естествено — усмихна се мъжът.

— Съжалявам, мистър Матлок — промърмори тихо портиерът. — Първия път никакви чекове.

— Естествено… Знаете ли, отначало ще се поогледам…

— Разбира се. Почувствувайте атмосферата. Да ви кажа, не е Вегас. Между нас да си остане, в по-голямата си част това са детски игри. Искам да кажа за човек като вас, знаете какво имам предвид.

Матлок отлично знаеше какво има предвид портиерът. Петдесетдоларова банкнота не беше обикновен бакшиш в Ейвън, щата Кънектикът.

За три часа и двайсет минути загуби четири хиляди сто и седемдесет долара. Единственият момент, в който се притесни, беше, когато му тръгна на зарове и спечели близо пет хиляди долара. Беше започнал добре вечерта, като се има предвид целта му. Ходеше достатъчно често при касиера и скоро му стана ясно, че се купуваха жетони средно за двеста-триста долара. „Детска игра“ за него. Затова първия път купи за хиляда и петстотин долара, втория — за хиляда, а третия — за две хиляди долара.

Към един през нощта седеше на бара с Джакопо Бартолоци под палатката на бели и зелени райета и със смях му разказваше за загубата си.

— Първокласен играч си. Много хора биха проливали горчиви сълзи при такава загуба. В момента сигурно щях да им показвам някои документи в кабинета си.

— Не се тревожи, ще си ги върна. Винаги си ги връщам… Ти вече каза — сърби ме крастата. Утре може да дойда пак.

— Ела в понеделник. Утре само се плува.

— Как така?

— Неделя е. Свят ден.

— По дяволите! Един приятел пристига от Лондон. В понеделник няма да е тук. Голям играч е.

— Виж какво, тогава ще се обадя на Шарп в Уиндзър Шоулс. Светите дни не значат нищо за него.

— Това е хубаво.

— Мога да намина и аз. Жената и без това има събрание на църковния комитет.

Матлок погледна часовника си. Вечерта, неговата отправна точка, беше минала добре. Поколеба се дали да не предизвика още малко късмета си.

— Единственото затруднение на ново място е, че трябва да се търсят източници на „материал“.

— Какво искаш да кажеш?

— В мотела ме чака момиче. Спи, пътувахме почти цял ден. Свърши си тревата. Нищо силно, само трева. Обещах да й намеря.

— Не мога да ти помогна, Матлок. Тук не държа нищо, по цял ден е пълно с деца. Вреди на доброто ни име, нали разбираш! Все пак имам няколко хапчета. Но не и инжекции. Искаш ли хапчета?

— Не, само трева. Друго не й разрешавам.

— Това е умно… Къде си отседнал?

— В Хартфорд.

Бартолоци щракна с пръсти. Незабавно се появи едър барман. Матлок помисли, че има нещо гротескно в начина, по който дебелият дребен италианец командуваше персонала си. Бартолоци поиска лист и молив.

— Ето, давам ти един адрес. Ще се обадя по телефона да ги предупредя. Работят нощем, близо са до шосето. На втория етаж. Ще търсиш Роко. Там има и от пиле мляко.

— Цар си! — искрено се възхити Матлок, докато поемаше листа.

— Срещу четири бона за една вечер имаш право на някои привилегии… Ей, знаеш ли? Не си попълнил формулярите! Бива си те, а?

— Не ти трябва банкова гаранция. Играя с налични.

— Къде, по дяволите, ги държиш?