Документът на Матлок

Отново същата болка в стомаха. Този път не беше пристъп, а остър като с нож удар, от който дъхът му секна. Пред очите му се мярна препъващият се, обзет от ужас старец, тичащ през ливадата към гъстата гора. И глухото ридание, и името „Нимрод“, прошепнато с омраза.

— Ало, какво ти стана?

— Нищо, нищо, добре съм.

Матлок си спомни малката фотография в черна рамка на тъмнокос офицер с автомат в едната ръка и карта в другата, с волево слабовато лице и поглед, отправен нагоре, към небето.

Преди четвърт век.

— По-добре се прибери у дома… — Грийнбърг му заповядваше, но му стигна умът да го стори достатъчно меко.

— Кой го намери? — Моят човек. Още никой не знае.

— Твоят човек ли?

— След разговора ни поставих Херън под наблюдение. Той влязъл в къщата му и го намерил.

— Как?

— Прерязал си е вените в банята.

— О, Господи! Какво направих!

— Престани! Прибирай се вкъщи. Трябва да се свържем с някои хора… Хайде, Джим.

— Какво да кажа на Пат? — Матлок се опита да събере мислите си, но те се връщаха към безпомощния, изплашен старец.

— Колкото по-малко, толкова по-добре. Побързай.

Матлок остави слушалката и няколко пъти пое дълбоко въздух. Потърси цигара, но се сети, че ги остави на масата.

Масата. Пат. Трябваше да измисли някакво обяснение за нея.

Истината. По дяволите, само истината.

Заобиколи двете антични колони и се отправи към дъното на залата и малката маса до прозореца. Макар да беше потресен от думите на Грийнбърг, усещаше и леко облекчение от взетото решение да каже всичко на Пат. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да поговори откровено и с някой друг освен с Грийнбърг и Кресъл.

Кресъл! В седем часа трябваше да бъде при него. Съвсем беше забравил.

Но мисълта за Сам Кресъл мигновено излетя от ума му. На малката странична маса до прозореца нямаше никой. Пат бе изчезнала.

Тринайсета глава

— Значи никой не я е видял да си отива?

Грийнбърг вървеше зад разстроения Матлок от антрето към хола. От спалнята се чуваше гласът на Сам Кресъл, който крещеше възбудено в телефонната слушалка. Матлок го забеляза машинално, тъй като мислеше едновременно за няколко неща.

— Това там е Сам, нали? — попита той. — Знаели за Херън?

— Да. Обадих му се, след като говорих с теб…

А сервитьорките? Пита ли ги?

— Разбира се. Нито една не можа да ми каже нещо с положителност. Заведението беше пълно. Една каза, че може да е отишла до тоалетната. Друга намекна, че може би става дума за жената, която си тръгнала с двамата от една съседна маса.

— Нали на излизане трябва да минат покрай теб и щеше да ги видиш?

— Не е задължително. Ние седяхме в дъното. Там има две-три врати, които водят към терасата. През лятото, особено когато има наплив, на терасата изнасят маси.

— С твоята кола ли бяхте?

— Естествено.

— Не я ли видя някъде вън?

— Не.

— Имаше ли познати наоколо?

— Всъщност не съм и гледал. Бях… погълнат от свои мисли.

Матлок запали цигара. Клечката в ръката му трепереше.

— Ако питаш мен, видяла е някой познат и го е помолила да я закара вкъщи. Жена като нея няма да се остави току-така да я отведат против волята й.

— Знам. Мина ми през ума.

— Да не сте скарани?

— Може да се каже, че кавгата отшумяваше, но не беше свършила. Може да се е ядосала отново от повикването на телефона. Преподавателите по староанглийска литература рядко ги търсят по телефона в ресторантите.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен. Казах ти, че е много изнервена. Все баща й е в главата. Ще я потърся вкъщи, щом Сам освободи телефона.

— Смешен човек. Казвам му за Херън, той, естествено, изпада в ужас, настоява да говори насаме със Сийлфонт, отива в спалнята и започва да крещи така, че сигурно се чува в Мексико.

Мисълта на Матлок бързо се върна към Херън.

— Неговата смърт, самоубийството му, ще бъде най-големият шок в университета за последните двайсет години. Хора като Лукас не умират. И положително не по този начин…

Сам знае ли, че аз съм бил у Лукас?

— Знае. Не можах да скрия това от него. Предадох му почти всичко, което ти ми разказа. Накратко, разбира се. Отказа да повярва.

— Не го упреквам. Не е за вярване. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Пуснах докладна. Двама души от лабораторията по криминалистика вече са там. Извикахме и местната полиция.

При думата „полиция“ Матлок внезапно си спомни полицая в коридора на игрището за скуош, който отмина бързо, за да не го познаят. Беше разказал за случилото се на Грийнбърг, но той не можа да му даде никакво обяснение. Сега отново го попита:

— А какво става с полицая от корта?

— Засега поне обяснението е приемливо. Полицията в Карлайл има право три пъти седмично да ползува игрището. Това влиза в системата на взаимоотношенията между града и университета. Просто съвпадение.

— И ти го прие и се успокои?

— Казах „засега“. Проверяваме що за човек е. Досието му е безупречно.

— Той е расист и мерзавец.

— Може би ще те учудя, но това не е престъпление в тази страна. Спомни си закона за правата на човека.

Сам Кресъл излезе забързано от спалнята. Матлок забеляза, че е силно изплашен и се стресна — същото пепелносиво, безжизнено лице имаше Лукас Херън, преди да хукне към гората.