Документът на Матлок

— Да, ще се обадя.

Мина покрай Грийнбърг, който му направи път, влезе в хола и спря в средата на стаята.

— Страхотна поговорка. Как беше? „Когато старците се самоубиват, градовете умират.“ — Обърна се и погледна агента. — Мисля, че това е най-тъжната поговорка, която съм чувал.

— Значи не си философ. Разбира се, и аз не съм, но древните философи не биха я възприели като тъжна…

— Защо? Тя наистина е тъжна.

— Тя е вярна. Истината не е весела, нито тъжна, добра или лоша. Тя е просто истина.

— Един ден ще обсъдим това, Джейсън.

Матлок взе слушалката, набра номера на Пат и изчака десетина сигнала. Нямаше никой. Сети се за някои нейни приятелки и се зачуди дали да им се обади. Когато беше разстроена, Пат се разхождаше сама час-два или се обаждаше на някоя приятелка и двете отиваха в Хартфорд на кино, понякога сядаха на чашка в тихо заведение. Беше минал малко повече от час. Щеше да й даде още петнайсет минути, преди да се обади пак. Разбира се, мина му през ума, че може да е отвлечена — това дори беше първата му мисъл. Но не беше логично. „Чешърската котка“ беше пълна с народ, масите бяха поставени нагъсто. Грийнбърг беше прав. Където и да бе отишла, беше го направила доброволно.

Грийнбърг стоеше до кухненската врата. Не беше помръднал. Наблюдаваше Матлок.

— Ще опитам пак след четвърт час. Ако и тогава не се обади, ще започна да звъня у приятелките й. Както ти правилно забеляза, тя е с характер.

— Надявам се, че не сте от един дол дренки.

— В какъв смисъл?

Грийнбърг се разходи напред-назад из хола. Когато заговори, гледаше Матлок право в очите:

— Вече си извън играта. Край. Забрави писмото, забрави Лоринг, забрави и мен… Така трябва. Разбрах, че имате запазени места за Сейнт Томас за събота. Починете си. Така ще е по-добре.

Матлок издържа погледа на агента.

— Аз сам ще реша. На съвестта ми тежи един кротък старец, а в джоба ти е онази гадост. Забрави ли, че я подписах?

— Тя вече е без значение. От Вашингтон искат да излезеш от играта. И ти ще излезеш.

— Защо?

— Заради кроткия старец. Щом той е бил убит, могат да убият и теб. Ако това стане, следствието ще извади на бял свят някои протоколи, а и хората, възразявали срещу твоето участие в операцията, току-виж дали гласност на възраженията си в печата. Ти твърде много си забъркан в тази история. Не е нужно да ти го казвам.

— Е, и какво от това?

— Шефовете в министерството не желаят да ги наричат палачи.

— Ясно. — Матлок отклони погледа си от Грийнбърг и се приближи към ниската масичка. — Ами ако откажа? — Тогава ще те отстраня от играта. — По какъв начин?

— Ще те арестувам като заподозрян в убийство.

— Какво?

— Ти си последният, за когото знам, че е видял Лукас Херън жив. Сам призна, че си отишъл у дома му да го заплашваш.

— Да го предупредя!

— Въпрос на тълкуване.

Оглушителният грохот, който проехтя, беше тъй мощен, че и двамата се хвърлиха на пода. Стори им се, че цялата къща се сгромоляса. Въздухът се изпълни с прах, мебелите се събориха, стъклата се изпотрошиха, късчета дърво и мазилка се разлетяха из стаята и тя се изпълни с тежкия мирис на горяща сяра. Матлок познаваше миризмата на този вид бомби и рефлексите му задействуваха правилно. Вкопчи се в краката на дивана и зачака втория взрив — при детонация със закъснител загиват онези, които, обзети от паника, се изправят на крака прекалено рано. През пушилката забеляза, че Грийнбърг вече става, метна се към него и го събори на пода.

— Долу! Не ставай…

Разнесе се вторият взрив. По тавана се появиха черни петна. Ала Матлок усещаше, че експлозията не цели да убива. Беше нещо друго, което в момента не можеше да осъзнае. По-скоро отклоняваше вниманието, пречеше на съсредоточаването. Голям фойерверк, и толкоз.

Отвсякъде се чуваха ужасени писъци. В апартамента над неговия, съдейки по тропота, хора бягаха панически към изхода.

А след това към тези звуци се прибави още един, неспирен, откъм входната врата. Беше толкова зловещ, че Матлок и Грийнбърг скочиха и се втурнаха натам. Матлок рязко отвори вратата и се озова пред гледка, по-странна от която не можеше да си представи.

На прага лежеше Патриша Балантайн, увита в прогизнал от кръв чаршаф. От раните на гърдите й и от полуотворената уста шуртеше кръв, устните й бяха напукани и разранени. Очите бяха целите в синини, като в черни дупки, но се движеха. Движеха се.

В крайчеца на устата й се появи слюнка. Патриша се мъчеше да проговори.

— Джейми… — беше единствената дума, която успя да промълви, и главата й се килна настрани.

Грийнбърг се метна върху Матлок, отхвърли го встрани, към събралата се тълпа и закрещя:

— Полиция! Линейка!

Няколко души се разтичаха да изпълнят заповедите му. Тогава той притисна уста към устата на момичето, за да вкара въздух в изнемощелите му дробове, но разбра, че това всъщност е излишно. Патриша Балантайн не беше мъртва, просто бе изтезавана от хора, които си разбират от работата. Всеки разрез, всеки удар, всяко нараняване бяха причинили огромна болка, но не и смърт.