Документът на Матлок

Понечи да я вдигне, но Матлок го спря — очите му бяха изпълнени със сълзи и омраза. Той внимателно отстрани ръцете на Грийнбърг и вдигна Пат. Внесе я вътре и я положи на разтерзания диван. Грийнбърг донесе одеяло от спалнята, леген с топла вода и няколко кърпи от кухнята. Повдигна одеялото и сложи мокра кърма върху кървящите гърди. Матлок, който не можеше да откъсне ужасен поред от премазаното лице, взе крайчеца на другата кърпа и започна да забърсва кръвта от обръснатата разранена глава и от устата.

— Ще се оправи, Джим. Виждал съм и друг път такива неща. Всичко ще е наред.

Но заслушан във воя на сирените, които приближаваха, той се питаше дали това момиче някога наистина ще се оправи.

Матлок безпомощно продължаваше да бърше лицето й, сълзите се стичаха по бузите му, очите му не мигаха. Заговори, като сдържаше риданията си:

— Сега вече никой няма да ме отстрани от играта. Само да опитат — ще ги убия!

— И аз няма да позволя — просто каза Грийнбърг.

Отвън се чу скърцане на спирачки и проблясващите фарове на полицейските коли и линейките запулсираха из стаята.

Матлок зарови лице във възглавницата до изгубилото съзнание момиче и се разрида.

Четиринайсета глава

Матлок се събуди в стерилната белота на болнична стая. Щорите бяха вдигнати и слънцето ослепително се отразяваше в стените. В краката му стоеше сестра, която деловито и задълбочено пишеше нещо върху картон, прикрепен към леглото с тънка верижка. Той се протегна, но веднага спусна лявата ръка — ужили го остра болка в свивката на лакътя.

— Тази болка се появява на другата сутрин, мистър Матлок — обади се монотонно сестрата, без да вдига глава от картона. — Големите дози венозна упойка са убийствени, повярвайте ми. На мен самата не са ми правили, но съм се нагледала.

— Пат… Мис Балантайн тук ли е?

— Е, не е в тази стая! Божичко, бива си ги университетските ви нрави!

— Тук ли е?

— Разбира се. В съседната стая. Която възнамерявам да държа заключена! Господи, как живеете там на хълма!… Така! Готов сте. — Сестрата пусна картона, който шумно се удари в леглото и се залюля напред-назад. — Ползувате се с особени привилегии. Ще ви донеса закуска, макар че часът мина и то отдавна! Сигурно защото ще искат да платите сметка за целия ден… Ще ви изпишат след дванайсет часа, когато пожелаете.

— А сега колко е? Някой ми е взел часовника.

— Девет без осем минути — каза сестрата, като погледна часовничето си. — И никой не ви е взел часовника. Съхранява се заедно с другите ви вещи.

— Как е мис Балантайн?

— Ние не обсъждаме състоянието на пациентите си, мистър Матлок.

— Къде е нейният лекуващ лекар?

— Лекарят ви е един и същ, доколкото разбрах. Не е от нашите. — Начинът, по който сестрата изрече последните думи, трудно можеше да се нарече приятен. — Според картона ви ще дойде в девет и половина, освен ако не го извикаме по спешност.

— Извикайте го. Искам да дойде час по-скоро.

— Но моля ви… Няма нищо спешно…

— По дяволите! Извикайте го!

Щом Матлок повиши тон, вратата на стаята се отвори. Джейсън Грийнбърг влезе бързо.

— Чух те от коридора. Това е добър признак.

— Как е Пат?

— Момент, сър. Според нашите разпоредби…

Грийнбърг извади служебната си карта и я показа на сестрата.

— За този човек отговарям аз, госпожице. Проверете на регистратурата, ако желаете, но ни оставете сами.

Сестрата, професионалистка до мозъка на костите, разгледа внимателно картата и излезе.

— Как е Пат?

— Състоянието й не с розово, но ще се оправи. Прекара тежка нощ, а я очаква още по-тежка сутрин, след като поиска огледало.

— По дяволите видът й! Какво е състоянието й?

— Двайсет и седем шева по тялото, главата, устата и за разнообразие един на левия крак. Но ще се съвземе. Рентгенът показа само натъртване на костите. Няма счупвания, разкъсвания, нито вътрешни кръвоизливи. Мръсниците са я обработили професионално.

— Може ли да говори?

— Не А и лекарят не препоръчва. Има най-вече нужда от сън… И ти имаш нужда от малко почивка. Затова снощи те прехвърлихме тук.

— В къщата имаше ли ранени?

— Не. Смятаме, че бомбите са били хвърлени не с цел да убият. Първата се оказа малък заряд около пет сантиметра, била е закрепена отвън под перваза на прозореца, а втората се задействувала от първата — като фойерверките на Четвърти юли. Ти очакваше втория взрив, нали?

— Да. Мисля, че да… Искат да ни сплашат, нали?

— Да.

— Мога ли да видя Пат?

— По-добре изчакай. Лекарят смята, че ще спи до обяд. При нея има сестра да сменя компресите с лед и да й дава обезболяващи средства. Остави я да почива.

Матлок предпазливо седна на ръба на леглото. Започна да разтрива краката, ръцете и врата си и откри, че се чувствува, общо взето, не по-зле от друг път.

— Чувствувам се като махмурлия, само че без главоболие.

— Лекарят ти даде голяма доза. Ти беше… и това е естествено… доста развълнуван.

— Всичко помня. По-спокоен съм, но не смятам да се отричам от нито една своя дума… Днес имам две лекции. В десет и в два часа. Искам да ги проведа.

— По-добре недей. Сийлфонт иска да те види.

— Ще поговоря с него след втората лекция… После ще се видя с Пат.