Документът на Матлок

— Много се влияеш от елизабетинските автори. Завръзките и развръзките на „Испанска трагедия“18… Вие, младите университетски кръстоносци, трябва да спрете да си играете на Скотланд Ярд. Съвсем доскоро тук беше модерно да се сервират „червени кучета“19. Излишно раздувате нещата.

— Не е вярно. Не съм кръстоносец и ти добре го знаеш.

— Защо тогава? Личен интерес към младежа или към жена му?… Извинявай, не трябваше да казвам това.

— Радвам се, че го каза. Нямам никакъв интерес към Вирджиния Бийсън — нито личен, нито какъвто и да е друг. Макар че не мога да си представя какво друго интересно би могъл да намери в нея човек.

— Значи си разиграл голям театър.

— Разбира се. Взех извънредни мерки Бийсън да не разбере защо съм там. Това беше от изключително значение.

— За кого?

Херън бавно остави чашата с дясната си ръка, лявата все още беше впита в шезлонга.

— За хората от Вашингтон. Федералните власти…

Лукас Херън рязко пое дъх през носа си. Лицето му пребледня мъртвешки. Когато проговори, гласът му бе почти беззвучен шепот:

— Какво каза?

— Казах, че с мен се свърза човек от Министерството на правосъдието. Сведенията, които ми показа, бяха ужасяващи. Просто данни, нищо друго. Имах свободата да реша дали да сътруднича, или не.

— И ти прие? — произнесе Херън тихо, невярващо.

— Реших, че нямам избор. Малкият ми брат…

— Нямал си избор? — Херън стана от шезлонга, ръцете му се разтрепераха, гласът му укрепна. — Нямал си избор!

— Нямах. — Матлок запази спокойствие. — Затова дойдох тук. Да те предупредя, стари приятелю. Всичко е много по-дълбоко, много по-опасно…

— Ти си дошъл да ме предупредиш? Какво си сторил? В името на всичко свято, какво си направил? А сега слушай! Чуй какво ще ти кажа! — Херън отстъпи една крачка и се блъсна в масичката до шезлонга. С един замах на лявата си ръка я запрати с трясък върху каменните плочи. — Остави тази работа, чуваш ли? Прибери се и не им казвай нищо! Всичко е… само във въображението им! Не се захващай! Остави!

— Не мога — възрази Матлок кротко, внезапно уплашен за стария човек. — Дори Сийлфонт ще трябва да се съгласи. Не може да се противи повече. То съществува, Лукас…

— Ейдриън? Ейдриън знае?… Боже мой, знаете ли какво вършите? Ще съсипете всичко. Толкова много… Махай се оттук! Махай се! Не те познавам! О, Господи! Господи!

— Лукас, какво има? — Матлок стана и направи няколко крачки към Херън, който обаче продължи да отстъпва — обзет от ужас старец.

— Не се приближавай! Не ме докосвай!

Обърна се, хукна през ливадата с всичката сила на старческите си крака. Препъна се, падна и стана. Не погледна назад. Продължи да тича с всички сили към края на двора, към гъсталака на гората. След това изчезна зад плътната зелена стена.

— Лукас, къде си?

Нямаше отговор, само разтревожената гора шумеше зад него. Матлок навлезе в гората, започна да си пробива път през зелената бариера. От Лукас Херън нямаше ни следа, ни звук.

— Лукас! Лукас, за Бога, обади се!

Никакъв отговор, никаква следа от присъствие.

Матлок се огледа, за да открие пролука в масата от листа, да намери някаква пътека. Не видя нищо. Също като че ли Лукас в един момент се беше изпарил.

И тогава го чу. Неясно, от всички страни, думата проехтя от незнайно място. Беше дълбок стон, ридание. Риданието затихна и се превърна в жален плач. Едно изхлипване, подчертано от една-единствена дума, произнесена ясно и с омраза.

Думата беше…

„Нимрод“…

Дванайсета глава

— По дяволите, Матлок! Казах ти да си стоиш вкъщи, докато се свържа с теб!

— Стига, Грийнбърг! Как влезе в апартамента ми?

— Не си поправил прозореца.

— Не си ми предложил да платиш за това.

— Добре, квит сме. Къде беше?

Матлок захвърли ключовете от колата на ниската масичка и погледна строшената си уредба в ъгъла.

— Това е доста объркана и, струва ми се… трогателна история. Ще ти я разкажа, след като пийна нещо. Не си допих последната чаша.

— Дай и на мен една. И аз ще ти разкажа история, и то определено трогателна. — Какво ще пиеш?

— Ще е съвсем малко, така че каквото ми предложиш.

Матлок погледна през прозореца. Пердетата лежаха скупчени на пода, както ги беше оставил, след като ги отскубна пред очите на Адам Уилямс. Слънцето беше почти залязло. Пролетният ден си отиваше.

— Ще изцедя няколко лимона и ще направя коктейл с пресни плодове.

— В досието ти пише, че пиеш бърбън. Матлок погледна федералния служител. — Така ли?

Грийнбърг го последва в кухнята и мълчаливо го загледа как приготвя напитката. Матлок му подаде едната чаша.

— Чия трогателна история ще бъде разказана най-напред? — попита Матлок.

— Разбира се, първо бих искал да чуя твоята, но като имам предвид обстоятелствата, моята е с предимство.

— Звучи зловещо.

— Не. Само трогателно… Ще започна с въпроса: интересува ли те къде бях, след като се разделихме? Грийнбърг се облегна на плота.

— Не особено, но така или иначе ще ми кажеш.