Документът на Матлок

Вместо да седне, Матлок отиде до най-близката стена, където имаше малко писалище, а над него — пет-шест снимки, окачени безразборно. Няколко бяха от Стоунхендж в Англия, направени от едно и също място, но залязващото слънце беше снето под драматично различен ъгъл. Имаше снимки на скалист бряг, с планини в далечината и рибарски лодки на пристан. Приличаше на Средиземно море или на някой от гръцките острови. Следваше изненада. Вдясно, ниско на стената, на няколко сантиметра от писалището висеше малка снимка на висок строен офицер, застанал до ствола на едно дърво. Зад него имаше изобилие от листа като в джунгла, от двете му страни се виждаха сенките на други фигури. Офицерът беше свалил фуражката си, ризата му бе напоена с пот, едната му ръка беше стиснала приклада на автомат. В лявата си ръка държеше сгъната хартия — приличаше на карта — и очевидно току-що беше взел решение. Гледаше нагоре, като че ли към хълм. Лицето му беше напрегнато, но не възбудено. Добро, силно лице. Тъмнокос Лукас Херън на средна възраст.

— Пазя тази стара снимка да ми напомня, че невинаги съм бил развалина.

Матлок стреснато, се извърна. Лукас се беше върнал и го бе сварил неподготвен. — Снимката е хубава.

— Не се и съмнявам. За жалост не бях чувал нищо за този остров преди това, нито съм чувал оттогава. Някой спомена, че е един от Соломоновите острови. Май го взривиха през петдесетте години. Не му е трябвало много. Няколко огнехвъргачки биха стигнали. Заповядай.

Херън се приближи до Матлок и му подаде чашата.

— Благодаря. Прекалено си скромен. Чувал съм обаче за подвизите ти.

— И аз. Много ме впечатлиха. И колкото повече остарявам, толкова по-интересни стават… Какво ще кажеш да се разположим в задния двор? Времето е хубаво и е грехота да се затворим вътре.

Без да изчака отговор, Херън тръгна и Матлок го последва.

Задният двор, подобно на градината отпред, беше безупречно поддържан. Върху каменните плочи имаше удобни на вид шезлонги, а до всеки — малка масичка. В средата на двора бе поставена голяма маса от ковано желязо с чадър за слънце. Ливадата зад нея беше тучна, ниско окосена. Тук-таме имаше засаден кучешки дрян, всяко дърво беше грижливо окопано. Имаше и две лехи с цветя — предимно рози, по дължината на ливадата, на трийсетина метра от шезлонгите. В дъното обаче пасторалният ефект рязко секваше. Там се издигаха огромни дървета, храсталаците бяха гъсти, преплетени и безразборни. Отстрани беше същото. Изваяната задна ливада бе обградена от дива, гъста гора.

Лукас Херън беше заобиколен от непристъпна зелена стена.

— Признай, че питието си го бива.

И двамата бяха седнали.

— Разбира се. Ще ме пристрастиш към джина.

— Само през пролетта и лятото. Джинът не върви през останалата част от годината… Е добре, млади човече, домашното правило е спазено. Какво те води в Херъновото гнездо?

— Мисля, че се досещаш.

— Така ли?

— Арчи Бийсън.

Матлок наблюдаваше стареца, но Херън се беше съсредоточил върху чашата си. Никаква реакция. — Младият историк?

— Един ден ще стане добър преподавател. И жена му е хубавка.

— Да… и имам чувството, че твърде щедро се раздава.

— Само изглежда така, Джим — усмихна се Херън. — Не знаех, че си толкова целомъдрен… Човек като остарява, гледа по-широко на хорските апетити. И на тяхното невинно възбуждане. Ще видиш.

— Това ли е ключът? Широкият поглед към апетитите?

— Ключ към какво?

— Остави… Онази нощ той се опитваше да се свърже с теб. — Така е. А ти си бил там… Разбрах, че поведението ти не е било за пример.

— Поведението ми беше пресметнато така, че да остави това впечатление.

За пръв път прочете в погледа на Херън лека тревога. Беше почти незабележима реакция — очите му просто запримигваха по-бързо от обикновено.

— Това е осъдително.

Херън произнесе думите тихо и вдигна глава към внушителната зелена стена. Слънцето се спускаше зад върховете на високите дървета, дълги сенки легнаха по ливадата.

— Нямаше как.

Матлок забеляза, че лицето на стареца се сгърчи като от болка. Спомни си своята собствена реакция, когато Адам Уилямс спомена „неприятната необходимост“ да изпрати на Сам Кресъл фалшива докладна за действията му в Зала „Лумумба“. От това сравнение му стана неприятно.

— Момчето е закъсало. Болно е. Това си е болест и то се старае да се излекува. Трябва да си много храбър, за да се излекуваш… И въобще не е време за гестаповски методи в университета.

— Да.

Херън отпи голямо глътка, свободната му ръка беше впита в страничната облегалка на шезлонга.

— Откъде знаеш всичко това?

— Може да е поверителна информация. Да речем, че съм я чул от наш уважаван сътрудник по медицинска линия, който е забелязал симптомите и се разтревожил. Има ли значение откъде знам? Опитах се да му помогна и пак бих го направил.

— Много бих искал да ти повярвам.

— А защо ти е толкова трудно да повярваш?

— Не знам… Заради нещо, което забелязах преди няколко минути, докато ми отваряше вратата. Може би заради тази къща. Не мога да разбера точно… Напълно откровен съм.

Херън се засмя, но продължи да избягва погледа на Матлок.