Документът на Матлок

— Не знам кой е Дюнойс и пет пари не давам. Знам само, че ме упои, обиди ме и упражнява опасно влияние върху група деца. Освен това подозирам, че е организирал взлом в апартамента ми, в резултат на който много от личните ми вещи са унищожени. Искам да го пратя в затвора.

— Моля ви, бъдете разумен!

Матлок бързо отиде до пердето на прозореца и със замах го дръпна встрани, като разкри счупеното стъкло и огънатата решетка.

— Това не е ли визитната картичка на брат Джулиан? Адам Уилямс, очевидно поразен, гледаше разрушенията.

— Не, човече. В никой случай. Това не е стилът на Джулиан… Това не е дори моят стил. Някой друг е.

Единайсета глава

Пътят към дома на Лукас Херън беше осеян с дупки от зимата. Матлок се съмняваше, че управата на град Карлайл ще ги запълни, имаше достатъчно оживени търговски улици, по които личаха следите от новоанглийските студове, за да се стигне до този забутан път. Като наближи старата сграда за карети, намали скоростта на триумфа до около петнайсет километра в час. По неравния път друсаше, а той искаше да стигне до къщата на Херън безшумно.

Понеже подозираше, че Джейсън Грийнбърг е изпратил хора да го следят, Матлок тръгна по обиколен път към Херън, като кара пет километра на север по успоредното шосе, а след това се върна обратно. Зад него нямаше никой. Най-близките къщи бяха на стотина метра. Носеха се слухове, че районът ще се превърне в жилищен квартал, както се говореше, че университетът в Карлайл ще се разшири, но и от двата проекта не беше излязло нищо. Всъщност първият зависеше от втория, а влиятелните възпитаници на Карлайл оказваха яростна съпротива на всички опити да бъде променен. Тези възпитаници бяха постоянен източник на мъка за Ейдриън Сийлфонт.

Матлок се учуди на спокойствието, излъчвано от дома на Херън. Досега не беше се заглеждал в него. Бе карал Лукас у дома му не по-малко от десетина пъти след заседания на факултета, но всеки път бързаше. Не беше приемал поканите на Лукас да пийне нещо и поради това не бе влизал в къщата.

Излезе от колата и приближи към старата тухлена постройка. Беше висока и тясна, потъмнелите камъни бяха покрити с хиляди бръшлянови стъбла и засилваха впечатлението за изолираност. Отпред на голямата ливада растяха две японски върби, обсипани с лилави пролетни цветове, които се спускаха към земята като големи сводове. Тревата беше окосена, храстите — подкастрени, а белият чакъл по пътечките блестеше. И за къщата, и за земята около нея се грижеха с любов и все пак човек оставаше с чувството, ч е тя не е споделена. Беше работа на сам човек. Внезапно Матлок се сети, че Лукас Херън не е женен. Носеха се неизбежните слухове за нещастна любов, за трагична смърт и дори за избягала в последния момент булка, но всеки път, когато Лукас Херън чуеше за тези по младежки романтични версии, той се подсмихваше под мустак и промърморваше, че е „прекалено голям егоист“.

Матлок изкачи стъпалата до пътната врата и натисна звънеца. Опита се да изобрази дружелюбна усмивка, но беше фалшива, нямаше да съумее да я задържи. Страхуваше се. Вратата се отвори и високият, побелял Лукас Херън, в измачкан панталон и полуразкопчана синя памучна риза, се втренчи в него.

Мина по-малко от секунда преди Херън да проговори, но в този кратък миг Матлок разбра, че е сгрешил. Херън знаеше защо е дошъл.

— Джим! Влез, влез, момчето ми. Каква приятна изненада.

— Благодаря, Лукас. Надявам се, че не ти преча.

— Нищо подобно. Дори идваш тъкмо навреме. Занимавам се с алхимия. Коктейл от джин и пресни плодове. Сега няма да се наливам сам.

— Добре звучи.

Отвътре къщата на Херън беше точно както си я представяше Матлок — както би изглеждала неговата след трийсетина години, ако и той живееше сам. Беше пълна с предмети, събирани безразборно почти половин век — несвързани помежду си вещи от стотици източници. Единствената обща тема бе удобството без стремеж към стил, епоха или съчетаване на цветове. Няколко стени бяха покрити с библиотечни шкафове, натъпкани с книги, а на другите имаше увеличени снимки на места, които беше посещавал в чужбина. Креслата бяха плътни и меки, масичките — подръка (признак на дългогодишен ергенлък, каза си Матлок).

— Май не си идвал в къщата ми?

— Не, не съм. Много е приятно. И уютно.

— Да, така е. Уютно е. Седни тук, а аз ще довърша сместа и ще донеса да пийнем.

Херън тръгна през хола към вратата на кухнята, както предположи Матлок, но спря и се обърна.

— Пределно ясно ми е, че не си дошъл чак дотук, за да правиш компания на един старец. Въпреки това имам домашно правило — поне една чашка, ако религията или принципите на госта не са пречка — и чак тогава сериозни разговори.

Усмихна се и гъстата мрежа от бръчки около очите и по слепоочията му се очерта съвсем ясно. Беше стар, стар човек.

— Освен това изглеждаш ужасно сериозен. Коктейлите ще свалят градуса, обещавам ти.

И преди Матлок да отговори, Херън излезе забързано от стаята.