Документът на Матлок

— Много точно се изрази. Оттогава не се е съвзел. А тя цял живот кара на стипендии. Затова е мнителна към хората от твоята професия.

Матлок отвори вратата на апартамента си и влезе в антрето. Както очакваше, Пат беше свършила добра работа по подреждането. Дори пердетата бяха окачени. Минаваше три часът — денят беше загубен. Грийнбърг беше настоял да отидат в Личфийлд за повторен медицински преглед. Присъдата беше: „Разнебитен, но годен.“

Спряха да обядват в „Чешърската котка“. Докато се хранеше, Матлок не можеше да откъсне очи от малката маса, на която преди четири дни беше седял Ралф Лоринг със сгънатия си вестник. Обядваха мълчаливо, но не бяха напрегнати — двамата мъже се чувствуваха добре заедно, не разговаряха, тъй като всеки от тях имаше какво да обмисли.

На връщане в Карлайл Грийнбърг му каза да си стои вкъщи, докато го потърси. Вашингтон още не беше дал нови указания. Предъвкваха пресните сведения и докато потвърдяха по-нататъшното му участие, Матлок бе принуден да бездейства.

Толкова по-добре, каза си той. Трябваше да помисли как да постъпи с Лукас Херън. „Великият стар орел“, най-възрастният и авторитетен преподавател в университета. Време беше да го намери, да го предупреди. Старецът не действуваше разумно и колкото по-бързо се оттеглеше, толкова по-добре щеше да бъде за всички, включително и за Карлайл. И все пак не искаше да му телефонира, не искаше да урежда официална среща — трябваше да действува по-ловко. Не искаше да тревожи стария Лукас, за да не би онзи да изтърве нещо пред когото не трябва.

Хрумна му, че се явява като защитник на Херън. Това предполагаше, че Лукас е невинен и не може да бъде заподозрян в сериозни нарушения. От друга страна, нямаше право да го подозира без солидни основания.

Телефонът иззвъня. Не може да е Грийнбърг, помисли той. Току-що се бяха разделили на ъгъла. Надяваше се да не е Пат, още не беше готов да говори с нея. Неохотно поднесе слушалката към ухото си.

— Ало!

— Джим! Къде беше? Търся те от осем сутринта! Толкова се разтревожих, че два пъти ходих до апартамента ти. Взех ключа от домакина.

Беше Сам Кресъл. Говореше с такъв тон, сякаш Карлайл е загубил доброто си име.

— Много е сложно да ти обяснявам сега, Сам. Да се видим по-късно. Ще дойда у вас след вечеря.

— Не знам как ще изтърпя дотогава. Господи! В какво си се забъркал?

— Не те разбирам.

— Снощи в „Лумумба“!

— За какво става дума? Какво си чул?

— Онова копеле Адам Уилямс внесе докладна записка, в която не те обвинява само в пропагандиране на робството! Заявява, че единствената причина, поради която не се е обърнал към полицията, е, че си бил мъртвопиян! От друга страна, алкохолът бил премахнал задръжките ти и ясно разкрил какъв расист си!

— Какво?!

— Изпотрошил си мебелите, сбил си се с няколко момчета, чупил си прозорци…

— По дяволите! Знаеш, че това са глупости!

— Така и помислих. — Кресъл понижи глас. Беше се поуспокоил. — Но фактът, че аз знам, не е толкова важен, не разбираш ли? Точно това трябваше да избегнем.

— Изслушай ме. Изявлението на Уилямс е уловка, ако това е точната дума. Камуфлаж. Миналата нощ ме натъпкаха с наркотици. Ако не беше Грийнбърг, не знам къде щях да съм сега.

— Божичко!… „Лумумба“ е в списъка ти, нали? Само това ни липсваше! Онези ще поискат съдебно преследване. Един бог знае какво ще стане.

Матлок направи усилие да говори спокойно: — Ще намина към седем. Нищо не прави, никакви изявления. Трябва да освободим телефона. Чакам да се обади Грийнбърг.

— Само минута, Джим! Една дума. Този Грийнбърг… Нямам му доверие. Не вярвам на никого от тях. Помни. Трябва да си верен на Карлайл.

Кресъл млъкна, но не беше свършил. Матлок разбра, че търси думи.

— Колко особено говориш.

— Мисля, че знаеш какво искам да кажа.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че идеята беше да работим заедно…

— Но не и с цената на разцеплението на университета. Гласът на декана беше почти истеричен.

— Не се тревожи — рече Матлок. — Няма да се разцепи. Ще се видим по-късно.

Затвори телефона преди Кресъл да заговори отново. Умът му имаше нужда от кратка почивка, а Кресъл не даваше мира на никого, когато ставаше дума за владенията му.